Съдба

Емили бе починала толкова млада, но беше с Пол — единствения мъж, когото някога бе обичала. Беше работила със страст и изживя живота си така, както бе искала. Омъжи се за подходящия човек. Постигна много по-голям успех от Кейт с празния й хладилник и стерилния й милион в банката.

При мисълта сърцето на Кейт се сви, все едно някой я стягаше с обръч през гърдите. Тя едва успяваше да си поеме дъх и мъката, която изпитваше по най-добрата си приятелка, се примесваше с болка към самата нея. Пол беше обикновено момче и Емили го обичаше и беше щастлива с него.

„Как, по дяволите, успях да объркам живота си така?“ — помисли си Кейт.

Сети се за Дейвид Ейбрамс. За неговата арогантност, за наглостта му. И за презрителния начин, по който се бе отнесъл към нея. „Изкарваш ужасно малко пари и винаги е било така. Поне в тази област“ — бе казал той.

Боже, как й се искаше да хвърли парите обратно в лицето му. Да му каже, че не й е притрябвало да й връща наема. Но не можа да го направи, нали? Нямаше достатъчно средства.

За сметка на това го изхвърли от тесния си апартамент. Това бе всичко, което стори. И то не я поставяше в най-доброто положение, помисли си Кейт. Защото все пак щеше да вземе парите му. И знаеше какво означава това в неговите очи.

Гневът и срамът се смесиха с тъгата й.

— Кейт. — Госпожа Джоунс се приближи до нея. — Милото ми момиче.

— О, госпожо Джоунс, съжалявам — успя да каже Кейт. Тя прегърна жената, но скръбта беше вече твърде силна, пулсираше през нея с всеки удар на съкрушеното й сърце. Трябваше да се махне оттук, но не можеше, не можеше да избяга. Не и от майката на Емили. — Емили беше най-добрата ми приятелка…

— Знам, скъпа. — Мери Джоунс избърса очите си. — Благодаря ти за всичко, което направи за нея. Тя непрекъснато говореше за теб. Уважаваше те много.

Кейт поклати глава.

— Беше обратното, госпожо.

— Не — заяви решително Мери Джоунс. — Тя твърдеше, че ти си една на милион, Кейт, ако си позволиш да бъдеш. Че имаш съдба.

Кейт неволно повдигна вежди въпреки мъката си.

— Какво е казала?

— Съдба. Че си специална. Но просто не си позволяваш да бъдеш специална. Загубих малкото си момиченце, Кейт — изхлипа тя. — И знам, че сега тя ще иска ти да постигнеш мечтите си.

— Много съжалявам — повтори Кейт сковано, но майката на Емили бе изгубена в мъката си, плачеше, а раменете й се тресяха и тя зарови лице в ръцете си.

Господин Джоунс, с тъмен костюм и също със зачервени очи, дойде и отведе съпругата си настрани, поставил ръцете си на раменете й.

— Хайде, миличка — каза той. — Да си ходим вкъщи.

Кейт се загледа след тях. Дори в този мрачен час Мери Джоунс имаше някого, който да се погрижи за нея, за когото тя да се погрижи. Семейство. Съпруг.