Мисти

— Има и някаква по-дълбока връзка между нас благодарение на свързването на сродните ни души. Разбрал съм, че дори когато тя контролира дарбата си и другите хора наоколо не са засегнати, аз пак не мога да лъжа. Все едно че преживявам дарбата й по същия начин като нея.

„Не го знаех“, казах на Алекс.

„Разбрах го снощи, когато не можех да спя. Затова ти си моят криптонит.“

— И така, господин Дю Плеси, разкажете ни повече за себе си — каза Тарин. Бях доволна да видя, че те с Уриел не са готови да свалят всичките си защитни бариери.

— Съветник по инвестициите съм, не съм женен и нямам собствени деца, затова няма как да бъда по-доволен от това, че намерих племенника си. Но добрата новина е, че не се налага да приемете това на доверие, тъй като Мисти е тук. Какви сигнали получаваш от мен, млада госпожице? — запита Йохан.

— Знам, че сте този, за когото се представяте, господин Дю Плеси. Нищо, казано от вас, не бе регистрирано като лъжа.

— Това изчиства всякакво съмнение: колко удобно. Имате много полезна дарба, мила моя.

— Радвам се, че мислите така. Има доста хора, които предпочитат да стоят настрани от мен. — И се тревожех, че Алекс е един от тях, макар и да не желаеше това с цялото си сърце.

— Предполагам, че прекалено много истина е повече, отколкото някои могат да понесат. Живеем в тъжен свят.

Телефонът ми звънна. Къде си? Господи: бях забравила за родителите си. Скочих и грабнах якето си.

— Наистина съжалявам, но трябва да вървя. Радвам се, че се запознахме, господин Дю Плеси. — Поколебах се, после целунах Алекс по бузата. Можех да се държа така, сякаш всичко между нас бе наред, докато не узнаех със сигурност, че не е. — Ще се видим по-късно след дебатите.

Алекс само вдигна за малко поглед и забелязах, че е като хипнотизиран да види за първи път някого, който споделя семейното му наследство.

— Наслади се на обяда. — Каза го някак разсеяно. Вече не бях в центъра на вниманието му..

— Трябва да бъде по-добър поне от вечерята.

„Грижете се за Алекс“, помолих Уриел и Тарин на излизане от чайната.

„Ще се грижим“, обеща Уриел.

Мама и татко щяха да обядват в училището ми и да поговорят с класната ми ръководителка, която държеше под око личния ми живот и прогреса ми в училище. Да закъснея за срещата, това не беше най-добрата идея. Претичах покрай класическата фасада на музея „Фицуилям“ към двора на училището, който бе зад него. Разположено насред полята в близост до Ботаническата градина, училището „Фенс“ се намираше на красиво място. В сградата имаше нещо от „Хари Потър“, макар че здравните картони и безопасността бяха много по-добри от тези в „Хогуортс“. Класните стаи имаха претенцията да бъдат повече като тези в

колежите, разположени по-нататък по шосето, отколкото като образователните кутийки на предишното ми училище: високи тавани, дървени ламперии и прекрасни гипсови украшения по таваните.

— Съжалявам, мисис Хадълстън, съжалявам, мамо, татко! — извиках, останала без дъх, след като влязох в кабинета й.