Огньовете на сатаната
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Стефанова
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Огньовете на сатаната». Краткое содержание книги:
— Килията на Бадълсмиър е! — рече задъхано дьо Моле. — Гори като факла.
Той приклекна на каменната настилка, пи жадно от бокала, донесен от един сержант, и плисна останалата вода на лицето си.
— Водата не помага — промълви накрая Великият магистър.
Корбет клекна до него. Бранкиър се запрепъва нататък, неспособен да каже и дума, с рукнали от парливия дим сълзи. От сградата заизлизаха други тамплиери, които крещяха, че не могат да направят нищо.
— Килията гори! — възкликна дьо Моле. — Ако не овладеем пламъците, те ще погълнат цялата сграда.
Тревогата му скоро се пренесе на останалите и хората, които си предаваха кофи по веригата, спряха. Легрейв, притиснал мокър плащ към носа и устата си, се втурна в коридора. Няколко минути по-късно излезе. Горната половина от лицето му приличаше на маска от пепел. Изведнъж Корбет си спомни за тлеещия труп на Мърстън.
— Забравете водата! — възкликна той и посочи към другия край на двора, където до стената имаше голяма купчина пясък, вероятно използвана за някакви строителни работи. — Вземете това! Пясък, пръст, кал. Задушете пламъците, недейте да ги давите!
Отначало настана бъркотия, но после пристигна Симс, чиято невестулка надничаше любопитно от горния отвор на туниката му. Той накара подчинените си да се наредят в дълга редица. Вътре бяха изпратени войници с мокри парцали на лицата. Всеки от тях носеше ведро с пясък, а един беше въоръжен с тежко одеяло. След час пламъците най-сетне бяха обуздани.
— Слава Богу! — промълви дьо Моле. — Слава Богу, сър Хю, че стените са от камък, както и подът: иначе цялата сграда можеше да се превърне в клада.
— И сега белята не е малка — отбеляза приближилият се към тях Легрейв. — Съседната килия е съсипана, както и двете стаи отгоре. Гредите и дъските на пода са изгорели.
— Той се озърна. — Къде е Бадълсмиър? — възкликна. — Сигурен съм, че го видях… — И млъкна.
Бранкиър се отдалечи забързано, като викаше името на Бадълсмиър. Скоро обаче се върна, като клатеше глава.
— Нали това беше стаята на Бадълсмиър? — попита Корбет.
Симс кимна.
— Какво се е случило? — поинтересува се секретарят.
Симс се извърна и извика няколко имена. Двама сержанти се приближиха забързано, голи до кръста, с покрити със сажди тела. Приличаха на демони от ада.
— Вие ли вдигнахте тревога? — попита Бранкиър единия от тях.
— Да, сър. Аз бях на пост. Когато завих в този коридор, видях изпод вратата да излиза дим. Изтичах и заудрях с всички сили по нея. — Той им протегна окървавения си, обгорен юмрук. — Вратата обаче се беше нажежила и затова извиках за помощ. Притекоха ми се Уолдо и Гибнър. Гибнър изтича да удари камбаната, а ние с Уолдо се помъчихме да разбием вратата, която беше заключена и запостена. Накрая взехме пейката от коридора и ударихме с нея от лявата страна, за да разбием пантите. Успяхме — той се задъха, — но към нас блъвнаха пламъци и дим. Вътре беше ужасно, само огън и пушек. Сякаш се намирахме в сърцето на ада.
— Видяхте ли сър Бартолъмю? — сопна му се Легрейв.
— Кажи ми истината!
— Да, той лежеше на леглото. Пламъците вече го бяха обхванали. Видях го само за няколко секунди. — Сержантът се поколеба. — Него и…
— И? — намеси се Корбет.
— Имаше още някой — смотолеви тамплиерът. — Лежаха на леглото. Огънят вече ближеше балдахина и завивките. Извиках веднъж и избягахме. Честно казано, господарю, нищо не можехме да направим.
— Кой беше другият? — извика Бранкиър. — О, за Бога, човече! Значи сме загубили двамина от нашия орден!
— Единият беше сър Бартолъмю — отговори сержантът. — Мисля, че другият беше Скудас.
Дьо Моле изруга под нос и се отдалечи. Корбет остана отстрани да гледа как изпоцапаните, почернели от сажди тамплиери се мият с вода от кладенеца. Слънцето се издигаше бързо над главите им и напичаше. Малко по-настрана дьо Моле и командирите изчакваха влизането в сградата отново да стане безопасно. Най-сетне един сержант докладва, че огънят е изгасен. Дьо Моле нареди на другарите си да останат на място и като махна на Корбет и Ранулф да го придружат, влезе в опушения, зловонен коридор. Стените и дървенията бяха обгорени; когато стигнаха до стаята на Бадълсмиър, Корбет се изненада от силата на огъня, превърнал цялото помещение в почерняла костница. Подът бе покрит с пепел, която стигаше до глезените. От завивките, мебелите и орнаментите не бе останало нищо. Таванът отгоре беше изтърбушен; виждаше се горната стая, където пламъците бяха вилнели, поглъщайки всичко по пътя си.