Един от нас

Тя поклати глава.

— Не. След като ти прехвърлих спомена, бях свръхвнимателна и дори малко параноична. Въпреки това нямах усещането, че някой ме следи. Макар че ти си ме следял, както разбирам.

— Това е безусловно, но през повечето време бях толкова надалеч, че все едно ме е нямало. Я ми кажи — забеляза ли нещо странно в бара предишната вечер?

— Не. Макар че наистина се запознах с един човек.

Изведнъж тя потрепери, тъй като времето за една секунда се промени от слънчево на облачно и студено. Хората от съседните маси се размърмориха недоволно, докато чакаха пиколите да донесат оставените им на гардероба сака и палта.

— Какъв човек?

Тя вдигна рамене.

— Най-обикновен. Седях на една маса в ъгъла, прахосвах си времето и един мъж ме попита имам ли нещо против да ми прави компания. Щях да му кажа, че имам против, защото наистина не бях в настроение за по-интимни срещи, но после се почувствах нормално и се съгласих.

— Как изглеждаше?

— Около четиридесетгодишен. Добре облечен, обикновен тъмен костюм, с хубава коса.

— Стигнахте ли до леглото?

— Не, само си говорихме. Или поне аз говорих. Той просто си седеше, кимаше и ми помогна да се почувствам спокойна. Аз бърборех разни празни приказки, а той слушаше. Сякаш му беше интересно да ме слуша и го предпочиташе, вместо да проявява нетърпение кога ще дойде края на разказа ми, за да ме попита каква закуска обичам. По едно време реших, че е късно и че трябва да си ходя. Той ми предложи да остана още малко и аз се изкуших да приема, но нещо ме възпря.

— Какво?

Тя отмести погледа си встрани.

— Онази нощ не беше за такива неща. Не бях в настроение да интимнича с такъв мил човек. Щях да проваля всичко.

— И какво стана?

— Ами пожелах му „лека нощ“, казах, че ми е било приятно да се запознаем, а той ми даде визитката си. Това малко ме озадачи.

Тя започна да рови в чантичката си, намери визитката и ми я подаде. От едната страна беше празна. Обърнах я от другата и видях, че и там не пише нищо.

— Минималист — отбеляза Дек и продължи да пише върху всяко пакетче „Суийт’н’лоу“ в една купа на масата: „Това вещество също причинява рак, защо тогава аз да не пуша?“

Сложих визитката върху органайзера и започнах да проверявам за разни химикали, кодове, синтетични холографии и всякакви други видове глупости на графичния дизайн. Нищо не излезе. Беше си просто една правоъгълна картичка, кремавобяла, с лек релеф. Хубаво парче хартия, както се виждаше, но не много информативно. Вдигнах рамене и я подадох обратно на Лаура.

Храната пристигна и аз се съсредоточих върху поглъщането на сандвич с голяма солена пържола. Извадих от джоба си единственото останало там нещо — Библията на Хамънд.

Беше стандартната версия на крал Джеймс, джобно издание, подвързано с изтъркана черна кожа. Страниците бяха много тънки, със златен кант по края. Разлистих я набързо и забелязах, че в полетата срещу някои пасажи има направени бележки. Малко от Новия завет и повече — от Стария. Нямах усещането, че пасажите са подбрани заради определена причина, но аз изобщо не разбирам от този род неща. Потомък съм на много поколения войнстващи атеисти. Моето лично мнение по въпросите, свързани с Библията, е, че съдържанието, влагано в понятието „благата вест“ е най-голямото престъпление, извършвано някога спрямо езика! „Благата вест“ ли?! По̀ приляга да се каже „Добрата скръб“. Дори и невярващ не би пожелал да формулира заявката си за следващо прераждане с такъв език.