Змии в стените

Пикочният ѝ мехур най-накрая се предаде и по бедрата ѝ потече топла струя урина. Усещаше как писъкът напира в гърдите ѝ, като единственото, което му пречеше да залее всичко наоколо от тук до Кънектикът, бяха собствените ѝ отчаяни опити да си поеме въздух.

Преди да успее да се пребори с гласните си струни, почувства как някой я милва по бузата.

Ръката беше кокалеста, леко слузеста и миришеше на риба и развалени яйца, но въпреки всичко докосването ѝ бе успокояващо. Нежно. И някак познато.

Шумоленето от крачетата на скарабеите спря.

Някак си съумя да отвори очи.

Първото нещо, което видя, бе идеално изпънатата върху възглавницата калъфка. Без дупки. И без провиращи се през плата буболечки.

Чак след няколко безкрайно дълги секунди забеляза човека, седнал на ръба на леглото ѝ.

Е, така де, човек беше силно казано… Беше Рик – същият, дето се бе самоубил преди месец и нещо, когато мама го бе изгонила, понеже се бе хванала с онзи надут пуяк Робърт. Криси бе дочула момичетата в училище да си шушукат в междучасията, че Рик се бе хвърлил в едно от дълбоките места на река Пенобскот, без да остави предсмъртно писмо или нещо от този род. Бяха успели да открият тялото му едва след седмица. Според клюките тялото било погребано в затворен гроб, щателно запечатан, но това не попречило на свещеника и тримата гробари, които го заравяли, да си изповръщат червата и дълго време след това да споменават с половин уста за некрасивата гледка, която представлявал Рик Морган по време на последното си земно пътуване.

Слуховете явно бяха верни, защото нещото до леглото ѝ бе, меко казано, нелицеприятно. Подпухналата плът, която се свличаше безразборно от прогнилия му скелет, гъмжеше от личинки, червеи и прочие гадости, едното му око бе изпаднало от орбитата си и се люлееше, увиснало на очния нерв, по черепа му личаха следи от зъби, вероятно от плъховете в канализацията, които бяха опитали да закусят с него, преди спасителите да издирят тялото му…

Най-странното обаче беше, че покритите му с тиня и кал остатъци от зъби, надничащи иззад разкапващите му се устни, се опитваха да се усмихнат.

А още по-странно бе, че тя усети как му се усмихва в отговор.

Здравей, Рик. Липсваше ми.

И ти на мен, малката, изплува гласът му в главата ѝ. Извинявай за това, но просто съм объркал стаите. Бях тръгнал към стаята на майка ти.

Подминал си я – точно до стълбите е, засмя се Криси, притиснала буза до ръката му.

Много съм глупав, поклати глава Рик. Вратните му прешлени изскърцаха приглушено от това усилие.