Чуждото страдание
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чуждото страдание». Краткое содержание книги:
Де Суза беше нисък и набит, с шкембе, което опъваше мръсната му бяла тениска и заплашваше да спука колана на лъскавото долнище от анцуг. Черната му коса беше зализана назад с помощта на някакъв гел, а лекото оплешивяване я оформяше като триъгълник над челото му. Присвитата му мъничка уста над тлъстата брадичка създаваше впечатлението, че е постоянно нацупен.
— Вижте, нали вече ви казах — поде той — едва доловим чуждестранен акцент подчертаваше северняшкото му произношение. — Излизам от стаята само ако някой позвъни. Тук хората предпочитат никой да не ги вижда. Нали затова ни плащат.
— Почасово — отбеляза Кевин с остър тон.
— Е, и? В почасовото отдаване на хотелски стаи няма нищо незаконно, нали? Хората имат своите нужди — Де Суза понечи да бръкне с пръст в носа си, но се отказа, когато забеляза, че Кевин изкриви отвратено уста.
— Кога точно беше наета стая номер двайсет и четири?
Де Суза посочи дебел дневник, който лежеше отворен на плота зад тезгяха.
— Ето — в шест и десет.
Кевин погледна дневника. Там беше записан часът, а до него бе надраскано с необработен почерк някакво име.
— Кой нае стаята? Предполагам — поправете ме, ако греша — че не е била Маргарет Тачър.
— Една от уличниците — казват й Джеки. Кльощава, с изрусена до бяло коса. Идваше почти всяка вечер, по няколко пъти.
— Не знаете ли фамилното й име?
Де Суза се ухили.
— Занасяте ли се? На кого му пука?
— С кого беше тя?
— Не знам. Бях отзад, в стаичката, и гледах мача. Тя ми подвикна, че взема ключа, и аз просто записах часа. Щеше да си плати на излизане. Проявявам известно предпочитание към редовните клиенти.
— Значи не сте видели с кого е влязла? — попита отново Кевин.
— Не знам дори дали са влезли заедно. Често се случва клиентите да изчакат няколко минути, за да не ги види никой. Момичетата им казват в коя стая ще ги чакат.
— Много хитро — отбеляза Кевин с горчивина. — А какво ви накара да влезете в стаята?
— Ами часът й беше изтекъл, нали така? Тя дори обикновено излизаше само след половин час — нещо такова. Както ви казах, плащаше си, а аз се качвах да сменя чаршафите. Но когато мачът свърши — малко преди осем, ключът си висеше на кукичката. Ядосах се, защото реших, че се е измъкнала, без да плати. Затова се качих — да проверя дали не ми е оставила парите в стаята. Отидох до двайсет и четвърти номер и си отключих… — за първи път от началото на разговора Де Суза доби притеснен вид. — Господи, надали ще мога скоро да убедя някого да наеме отново тази стая.
Кевин изгледа Де Суза така, сякаш всеки момент щеше да го удари.
— Къса ми се сърцето за вас — той се пресегна и смъкна с химикалката си ключа на номер двайсет и четири от кукичката. Пъхна го в хартиено пликче от тези, в които се събират веществени доказателства и прибра пликчето в джоба си. — Ключът ще трябва да остане за известно време при нас — каза той. — Но както сам казахте, надали скоро ще ви потрябва.
Думите му събудиха егоистичните опасения на Де Суза.
— А колко дълго ще трябва да бъде затворен хотелът?
Кевин се усмихна сладко.
— Колкото трябва. Това сега се нарича „местопрестъпление“, приятелче.
Докато говореше, входната врата се отвори отново и вътре влезе забързано Карол Джордан.
— Накъде, Кевин? — попита тя.
— Втория етаж, шефе. Стая номер двайсет и четири. Дон е горе с Джен и Пола. И хората от съдебна медицина.
— Отивам.
Том Стори не лъжеше, когато каза, че умее да установява контакт с хората. Работата му в службата по настаняване в общински жилища предполагаше рискове — случваше се инспекторите да бъдат обект на оскърбления, а понякога и на физическо насилие. Докато нестабилното му поведение не стана причина да излезе в отпуск по болест, той бе известен като човекът, на когото шефовете разчитаха, ако трябваше да се избегне възможността някой по-труден наемател да предизвика скандал. Именно затова задачата, която Тони Хил му възложи, за него не беше бреме, а по-скоро истинско предизвикателство, с което той смяташе, че може да се справи.