Кодекс 632 [bg]

МАЛКИ ВОДНИ КАПЧИЦИ СЕ ПЛЪЗГАХА ПО ЗЕЛЕНАТА И ГЛАДКА повърхност на листата и се събираха на върха, набъбвайки, докато се превърнат в едра капка; капката едрееше, издуваше се, докато се пренаситеше, и тогава увисваше на крайчеца на листото и след кратко колебание се отронваше тежко в плодородната и влажна земя. След нея идваше друга, после още една, после други, още и още; стичаха се по дълбоко изрязаните и лъскави листа на смокинята и капеха неудържимо, сякаш смокинята ронеше сълзи под мрачното и студено небе.

Седнал, на масата за закуска, взрян в прозореца, Томаш не можеше да откъсне поглед от плачещата смокиня; беше се вторачил в нея, без да я вижда, погълнат от проблемите и потънал в дилемите на живота си. Конщанса беше излязла преди десет минути, днес беше неин ред да води Маргарида на училище. Томаш си мислеше за двете и за Лена; питаше се сега, с известна строгост, какъв път следваше, докъде щеше да го отведе тази неясна пътека. За първи път изневеряваше на жена си и изпитваше противоречиви чувства относно поведението си. От една страна, таеше дълбоко чувство на вина и срам, имаше дъщеря, която се нуждаеше от внимание, и жена, която имаше нужда от помощ, а той се бе заплеснал по студентка, почти петнадесет години по-млада; но от друга страна, трябваше да признае, че тя не беше обикновена студентка, а хубава жена, необвързана, която го бе съблазнила, без той да може да ѝ устои. Какво можеше да направи, питаше се той. Един нормален мъж не бе в състояние да откаже на такава жена. Да, опитваше се да се оправдае, изправен пред отговорността; така си е, мъж е. Но това не означаваше, че няма собствена воля; че е обикновена марионетка в ръцете на една жена, колкото и хубава да беше, колкото и съблазнителна да му изглеждаше; не означаваше, че може да се държи по този начин, отстъпвайки пред най-низшите си инстинкти, пред един лекомислен каприз, пред едно хлапашко безразсъдство, доста безотговорно в крайна сметка.

Притвори очи и прокара ръка по косите си, сякаш с този най-обикновен жест можеше да разсее неяснотата, в която тънеше разумът му и разяждаше душата му. Основанията му го смущаваха, вярно, но имаше и друго; гнетеше го съвестта му, неумолима, жестока, обсипваше го с въпроси, съмнения, дилеми, ядеше го отвътре да вземе решения и да застане лице срещу лице с действителността, измъчваше го с преценка за постъпките му, за извънбрачната връзка, в която се бе забъркал, за предателството срещу своите и в крайна сметка, срещу самия себе си. Какво всъщност го бе накарало да се обвърже с Лена? Дали не беше изкушението пред забранения плод? Не беше ли повикът на изнизващата се с всеки миг младост? Или беше само и единствено секс? Поклати глава, потънал в диалог със самия себе си, вслушвайки се в най-съкровените, най-дълбоките и най-трудни за изповед трепети.