Смъртта на една марионетка [bg]

— Току-що попитах униформения малоумник във фоайето — подхвана той — защо се отнасят с нас по този тираничен начин и защо половината от моя театър е забранена територия. Ама на тоя с ченгел да му вадиш думите от устата, пак нищо няма да разбереш. Смотолеви, че при такъв случай така трябвало, а като го попитах „какъв случай“, той ме прати да разговарям с главния криминален инспектор. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, мъжки“ — отвърнах му аз. В момента Том е на сцената — продължи Харолд — с някакъв напълно и съвършено непознат, който реже-реже — онова великолепно синьо брокатено сако. Като прибавите и съсипания костюм на Джойс, представете си каква ще ми излезе сметката.

— Това е шоубизнесът — измърмори Тим. — Започваш вечерта с Моцарт и завършваш с кървава баня.

— А когато се опитах да попитам Том на какво си мисли, че си играе, той ме посъветва да дойда при вас и да чакам като всички други. И един противен риж младеж буквално ме хвана за лакътя и ме поведе надолу по стълбите. Ако не понасям нещо, това е своевластието.

Харолд изгледа скептичните лица на присъстващите и погледът му се закова втрещен върху едно от тях, което демонстрираше невероятна липса на контрол върху цветовете си.

— И какво, за Бога — завърши той, — й става на Роза?

Над главите им Джим Булард клечеше край тялото, а Барнаби го гледаше, както го беше гледал толкова много пъти (повече, отколкото би искал да си спомня).

— Ммм… ами… Причината за смъртта е повече от ясна. В случая няма нужда от патолог.

— Така е.

— Странен начин да се самоубиеш. Да си прережеш гърлото пред цял театър, пълен с хора. Е, актьорите са пристрастени към публичната показност, но всяко нещо трябва да си има граници. Поне часът на смъртта е безспорен. Взимал ли е нещо?

— Не ми е известно.

— В лабораторията ще разберат. Така. — Стана, отупа прахта от коленете си и прибра нещата си в чантата. — Вече могат да го откарат.

— Опитвам се да намеря някой от лабораторията по криминология. Дейвидсън е на вечеря със своите масонски приятели, Фентън замина на Сейшелските острови…

— О? — Д-р Булард го погледна заинтригуван. — Значи случаят не е толкова ясен, колкото изглежда, а? Желая ти успех.

— Преди да си тръгнеш, Джим, би ли погледнал господин Тибс. Той е баща на момичето, което току-що мина. Горе, в стаята за почивка.

— Какво му е?

— Не е добре психически. Случилото се тази вечер, опасявам се, как да кажа… съвсем го извади от релси. Държеше се много налудничаво.

— Ще го видя, разбира се, но не нося нищо, което бих могъл да му дам, Том. По-добре да се свържат с личния си… Боже! Какво беше това, за Бога?

Страшен вик. Ужасен, пронизителен вик, пропит с безутешна мъка и отчаяние. Чуха се тичащи стъпки и през отворените врати в края на пътеката те видяха как Диърдре прелетя между редовете и изчезна във фоайето.