Мъжът, жената и гладът [bg]

Осъзна, че отново подхваща тази идея. Прибягваше все по-често към нея като към игра на карти, като към кубчето на Рубик, като към хипноглиф60 или друг предмет, предназначен да възбужда подсъзнанието… Спомни си за предупреждението на Индианеца. Опасността. Морето. Да остане или да избяга? Да проституира или да умре от глад? To be or not to be? Вечният въпрос.

Запръжката вреше на дъното на тенджерата. Олио, счукан чесън, червени чушки, каквито помнеше от детството си, лук, домати — истински деликатес за овкусяване на черния боб. Щеше да ги смели и да даде една купичка на Давид. Беше купила също пюрета със зеленчуци и месо, които нито едно дете в квартала не беше опитвало.

Прибави запръжката към боба, разбърка всичко и го остави да поври още малко на огъня. Докато чакаше да стане готово, за да отдели част от боба и да го смачка с вилица (готварска тайна на бабите, за да сгъстят ястието), тя отвори перденцето на шкафа под умивалника. Там беше нейната швейцарска банка — десетките консерви, честно спечелени с труда й на „ездачка“, или с други думи, с пот на челото. Жертвата обаче си струваше, помисли си тя, разглеждайки бурканите с камби, с майонеза, с маслини — съкровища, които я караха да се чувства като Джаки Онасис; кутиите с доматено пюре, с кренвирши, с кълцана шунка… Немислими деликатеси за гладните тълпи, обитаващи сградата; тайна, която в случай че бъдеше разкрита, можеше да й струва живота.

Съзерцаваше в захлас богатствата си, когато някой почука на вратата. За малко щеше да събори тенджерата с боба. Дръпна бързо завеската, като грижливо опъна плата в краищата, за да не се вижда нищо. Отиде до вратата и я отвори.

— Колко хубаво мирише! — възкликна Урсула.

— Как само ме уплаши — тя затвори вратата. — Искаш ли да обядваш? Днес мога да те нагостя.

— Няма да стоя дълго, но ще хапна малко, за да не те обидя… Боб, нали?

— Черен.

— Ухае прекрасно. Напомня ми за боба, който приготвяха в стопанството на чичо ми и леля ми, мир на душите им, стига да намерят мир след това, което сториха с имота им.

Клаудия не искаше да знае, но монахинята продължи невъзмутимо:

— Бяха засадили двеста портокалови дръвчета и те раждаха огромни плодове — най-сладките, които съм яла през живота си. Един ден пристигна някакъв тип от правителството и съобщи, че държавата ще засее на това място захарна тръстика. Те му обясниха, че почвата не е подходяща, но дойдоха булдозери и изкорениха портокаловите дръвчета, за да отглеждат захарна тръстика… която така и не порасна.

— Урсула — каза Клаудия. — Ще ми направиш ли една услуга?

— Стига да е във възможностите ми…

— Не ми разказвай повече такива истории.

— Извинявай.

— Просто вече не издържам — тя се отпусна на един стол. — Направо ще полудея.