Венецианското предателство [bg]

Малоун плъзна поглед по елегантната архитектура на древната камбанария с изкусно преплетени колонади и арки, поддържащи мраморната конструкция. Висока петдесет метра, тя се извисяваше над малкото парче земя, а осеяната с дървени мостчета пътека, която се виеше около стените й, пробуди в душата му спомена за Кръглата кула в Копенхаген. Платиха вход от шест евро и поеха нагоре, решили да разгледат острова от най-високата му точка.

Малоун спря до стената, стигаща до гърдите му, и се взря надолу. Видя ясната граница между земята и водата, вкопчени във вековна битка. От тревистото блато излетя ято бели чапли. Градините и лехите с артишок излъчваха спокойствие. Панорамата напомняше на някое от призрачните градчета на американския Див запад.

Базиликата в краката му изглеждаше студена и негостоприемна. Приличаше на набързо издигнат, недовършен хамбар. Според туристическия справочник била построена в навечерието на 1000-ата година от уплашените енориаши, които били сигурни, че настъпва краят на света.

— Каква алегория — извърна се той към Касиопея. — Византийска катедрала, залепена за древногръцки храм. Прегръдка между Изтока и Запада, също като във Венеция.

Малкият площад пред двата храма беше обрасъл с трева. Някога център на активен и пълноценен живот, днес той наподобяваше изоставена селска морава. От него тръгваха няколко прашни пътечки. Две от тях бяха насочени към канала от другата страна на острова, но повечето водеха към отдалечените ферми. Други две каменни сгради гледаха към площада. И двете бяха малки — не повече от дванайсет на шест метра, двуетажни, с островърхи покриви. В тях се помещаваше музеят на Торчело. Според справочника някога те били домове на богати търговци, но днес бяха собственост на държавата.

— Медальонът е там, на втория етаж — обясни Касиопея и посочи към сградата вляво. — Трудно е да се нарече музей, защото експонатите вътре са доста оскъдни: мозаечни фрагменти, капители, няколко картини и книги, малко монети. Предимно старогръцки, римски и египетски.

Той се обърна да я погледне. Очите й бяха насочени зад острова, към централната градска част на Венеция с катедралите, забили остри върхове в потъмняващото небе — признак за приближаваща се буря.

— Какво търсим тук?

Касиопея не отговори и той докосна ръката й. Тя леко потръпна, а очите й се насълзиха. Може би мрачната атмосфера на Торчело беше пробудила в душата й тъжни спомени, помисли си той.

— Това място е мъртво — прошепна тя.

Бяха сами на върха на камбанарията. Ленивата тишина се нарушаваше от далечните гласове, стъпки и смях на туристите, които се изкачваха нагоре.

— Или също — внимателно рече Малоун.

— Липсва ми — прехапа устни тя.

Дали тази откровеност означава и повече доверие към мен? — запита се Малоун.

— Нищо не можеш да направиш — съчувствено промърмори той.