Три [bg]

През нощта гневът му си проправи път навън. Кевин се въртеше в леглото в напразни опити да заспи. Оптимизмът на Сам грееше като ярко слънце на хоризонта на съзнанието му, но с напредването на нощта светлината постепенно угасна, засенчена от горчивина и омраза към мъжа, който неканен се беше намърдал в живота му.

Ярост бе добра дума за онова, което изпитваше. Гняв. Негодувание. Всички бяха подходящи. Стотици пъти беше преживявал случилото се в онази нощ преди двайсет години. Момчето, което му се хилеше, докато подмяташе ножа в ръце, заплашвайки да го забие в гърдите на Сам. Името на момчето беше Слейтър — не можеше да е друго. Кевин нямаше представа как беше успяло да се измъкне от мазето. Не можеше да разбере и защо беше чакало толкова време, преди да го подгони отново. Трябваше да го убие още тогава.

Възглавницата му приличаше на мокра гъба. Чаршафите шумоляха между краката му като плесенясали листа. За последен път беше толкова разтревожен, толкова притеснен преди години, когато момчето го беше заплашило с нож.

Планът на Сам беше чудесен, с изключение на очевидния факт, че само забавяше неизбежното. Купи си пистолет. Той се ококори. Разбира се! Защо не? Стани ловец.

Абсурд! Той затвори очи. Ти не си убиец. Дискусията с доктор Франсис е нещо съвсем различно — всичките онези приказки за това, че клюкаренето и убийството са едно и също нещо. Но сега като се замислеше, той никога не би убил друго човешко същество. Не би могъл да опре дулото на пистолет в главата на човек и да натисне спусъка. БУМ! Изненадка, смотаняк.

Кевин бавно отвори очи. Пък и къде ли би могъл да си намери пистолет? В заложна къща? Не и според днешните закони. А и притежанието му не е законно. От друга страна обаче, при подходящата цена…

Забрави. Пък и какво би направил с него, да простреля телефона следващия път, когато Слейтър се обади? Мъжът беше твърде умен, за да влезе в капана. Как би могъл да го примами да се изправи срещу него?

Кевин се обърна на другата страна и се опита да избие идеята от главата си. Но тя се загнезди там и започна да пуска корени, подхранвана от собствената му омраза. Накрая Слейтър щеше да го убие — нищо друго нямаше смисъл. Защо да не се опита да се сбие с него? Защо не поиска среща? Изправи се срещу мен, лигаво копеле. Излез от сенките и ме погледни в очите. Нали искаш да играем?

Изведнъж всичко друго му се стори незначително. Длъжен беше да опита.