История на Българското възраждане
- Автор: Стоянов Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на Българското възраждане». Краткое содержание книги:
Изданието може да бъде полезно и на докторанти, специалисти по история и всички, които проявяват интерес към събитията и процесите от българската история през XVIII и XIX век.
Датирането в изложението е по стар стил — практиката, която по това време се използва в Европейския изток. За да се получи датиране по нов стил, за XIX век се прибавят 12, а за XX век — 13 дни.
Въпреки всичко по време на войната и непосредствено след нея се наблюдава значително увеличаване на селскостопанското производство. Необходимостта от зърнени храни и други продукти за войските на съюзниците дава тласък в развитието на земеделието. Значително нараства и производството на технически култури.
Селскостопанската продукция на империята никога не се е намирала в особено големи излишъци на пазарите, а това важи с особена сила за военновременните години. Освен това в голямото си мнозинство турското население, по силата на своето господстващо, привилегировано положение, стои настрана от производствената дейност и търси други начини за препитание. Това също стимулира производствената дейност на българското село, тъй като изнесените на пазара произведения със сигурност се реализират. По този начин българското селско население играе основна роля в стопанското развитие на нашите земи и дава своя принос в развитието и окончателното налагане на новите буржоазни отношения.
Само две години след приключването на войната Високата порта регламентира настъпилите промени в областта на селското стопанство. През 1858 г. е издаден Законът за земите, в който наред със запазването на някои стари положения се въвеждат и редица нови постановки, свързани с реалните промени, които търпи поземленият режим в империята. Чрез този закон и последвалите наредби се уреждат въпросите около покупко-продажбата на земя, преминаването й в наследство, преотстъпването й от един владелец на друг и т.н.
Преобладаващата част от българското селско население след войната са свободните или раетските селяни, които притежават известно количество земя. Тази земя те обработват с помощта на членовете на семейството си и само по-заможните прибягват до използването на наемен труд. Така през 50-70-те години на XIX век в голямата си част селското население се превръща в организатор на стоковото производство.
След Кримската война продължават своята дейност чифлишките стопанства. Появяват се и редица нови чифлици, като техни организатори са най-вече такива търговски фирми като Арие в Самоков, Гюмюшгердан в Пловдив, братя Евлоги и Христо Георгиеви. По своите най-важни белези тези стопанства се доближават плътно до буржоазната форма на земеползване в селското стопанство. Чифлишкото земевладение е твърде ограничено по своя териториален обхват и то не е преобладаващо дори в районите, където е най-разпространено. Там чифлиците се разпростират върху 1/5 до 1/4 от обработваемата земя. Селското население, работещо в тези стопанства, не надхвърля 1/15 част от занимаващите се със земеделски труд селски стопани.
Що се отнася до обезземляването на селяните в резултат на развитието на чифлишките стопанства, то този процес в никакъв случай не трябва да се надценява и абсолютизира. До освобождението на България обработваемата земя е достатъчна за задоволяване нуждите на българските селяни. „По нас богатството, т.е. земята, е у селското население и се намира разпределено в много ръце, без да е събрано в ръцете на едно меншество — съобщава в. «Нова България». — Всеки български селянин, колкото и да е той бедняк, има свой собствен дом, една част земя — нива, лозе — свой добитък и пр. Самото нещо, което грози нашето селско население, както и всички други класи, то е турското владичество, което е претоварило българина с толкоз тежки данъци по всички отрасли на промишлеността и селското стопанство, щото съразмерно той нищо не се ползва от труда си.“
След Кримската война се правят и първите по-сериозни опити за модернизиране на селското стопанство. Започва внос на земеделски машини и техника, на чужд опит в производството на различните култури. За да се задоволи нуждата от кредити на селския производител и за да бъде той избавен от лихварите, през 1864 г. в Дунавския вилает са основани земеделските каси, които отпускат заеми с 12 % лихва. Инициатор на това начинание е Мидхат паша. Капиталът на касите е събран от задължителните вноски на земеделците в размер на 10–20 оки жито на всеки чифт работен добитък. На същия принцип са изградени земеделските каси и в Одринския вилает. Макар че не успяват да се превърнат в мощен кредитен институт, земеделските каси имат положителна роля в развитието на селското стопанство.
Позитивните моменти в разглеждания отрасъл на стопанството не могат да превъзмогнат наложените и господстващи отношения в земеползването. И след приключването на войната селяните, чифликчиите и другите притежатели на земеделски имоти не са техни собственици от юридическа гледна точка. Те са само владелци на земята, а собственик е османската феодална държава. Поради тази причина владелците са принудени да плащат всевъзможни данъци, наложени от собственика, финансовата криза, в която изпада империята през 60-70-те години на века, води до непрекъснато увеличаване на тези данъци. Така само в Дунавския вилает от 1864 до 1867 г. взиманията от държавата се увеличават с 33,7 %. Същата картина се наблюдава и в другите части на българските земи. Системата на откупуване на данъците, придружена с огромни злоупотреби, засяга най-вече селския производител. Към това трябва да се прибави и все още съществуващата извъникономическа принуда, която затормозява още повече развитието на българското селско население.