Жената на разбойника
- Автор: Мейсън Кони
- Серия: flame #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жената на разбойника». Краткое содержание книги:
Вървящият в сянката седна на едно повалено дърво и се замисли дълбоко. Чувстваше се удобно в индианската си самоличност, но знаеше, че това няма да трае вечно. Престоят му при племето щеше да свърши, когато дойде пролетта. Сериозно се съмняваше дали изобщо някога ще се върне в прерията като Вървящия в сянката. Ако Бягащият лос отидеше при Лудия кон в Литъл Биг Хорн, ако избухнеше война, това щеше да бъде краят на индианския начин на живот, какъвто го познаваше той. После мислите му внезапно се върнаха към Дона. Как да я остави сама пред лицето на такава опасност? Какъв избор имаше?
Изведнъж чу шум зад гърба си и застана нащрек. Напоследък се налагаше да внимава. Опасността дебнеше навсякъде. Стана предпазливо и се скри зад един храсталак. Видя Дона да се навежда и да бере боровинки, а в краката й лежеше почти пълна кошничка. Вървящият в сянката се оказа на кръстопът. Дали да си тръгне така тихо, както бе дошъл, или да издаде присъствието си? Но Дона му отне правото на избор, защото го усети и притихна.
Тя знаеше, че това не е диво животно, защото не чувстваше опасност. Но усещаше тръпки в тила и сърцето й се разтуптя силно. Още преди да се обърне към него, знаеше кой е там. Повика го по име.
Вървящият в сянката излезе на открито.
— Откъде знаеше, че съм аз?
— Просто разбрах.
Погледът й се плъзна по мощната му фигура. Бе загорял от слънцето, косата му блестеше. Панталоните едва прикриваха издутината на неговата мъжественост и стегнатия му задник.
Той пристъпи към нея.
— Видях те да говориш с Виещия вълк. Реши ли да се съединиш с него?
— Още обмислям.
— Той не е мъж за тебе.
— Би ли предпочел да избера Самотника?
Вървящият в сянката разбра, че не може да понесе друг мъж да се люби с Дона.
— Не мисля, че ще те направи щастлива.
— Аз като че ли повече харесвам Виещия вълк — каза Дона, за да провери как ще реагира.
Той реагира внезапно и силно. Грабна я в прегръдките си и притисна устни към нейните. Целувката му бе жадна, почти болезнена, стомахът й се сви в спазъм. Когато езикът му поиска да влезе в устата й, тя се отвори за него. Съпротивата й започна да намалява, докато езикът му я изследваше и похищаваше, докато я вкусваше и се бореше с нейния. Тя усети, че тялото й пламва, подлудява от допира на този зеленоок дивак, който я бе научил да изпитва нужда от него. Когато накрая той освободи устата й, Дона се олюля, зашеметена от изблика на неговата страст.
— Защо го правиш? — запита тя с разтреперан глас. — Смеещият се ручей не ти ли беше достатъчна?
Вървящият в сянката изстена, осъзнавайки, че тя го е видяла да влиза в колибата на индианката.
— Нищо не стана между мене и нея.
Тя изфуча съвсем не по женски.
— Не ти вярвам. Смеещият се ручей доста безсрамно те преследваше. А ти изглеждаше доста склонен да се съединиш с нея в колибата й.
Той й се усмихна полека.
— Ревнуваш ли?
Дона се изчерви и сведе очи. Нямаше да му достави удоволствието да разбере колко много я е наранило това, че го видя с предизвикателната вдовица. Вървящият в сянката не й бе дал друга надежда, освен тази, да се любят от време навреме, така че защо да ревнува?
— Дона, погледни ме. — Той хвана брадичката й и вдигна лицето й към себе си. — Не съм се любил със Смеещия се ручей, защото исках теб в прегръдките си. Искам те, Дона. Господ да ми е на помощ, защото аз не мога да си помогна.
— Не, недей! — извика тя, отблъсквайки ръцете му.
Ако я докоснеше, тя щеше да се разпадне. Но вече беше твърде късно. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, обхванаха задничето й и я притиснаха към твърдата издутина на неговата ерекция. Тя бе загубена.
12.
Вървящият в сянката положи Дона на легло от мек мъх, без да се откъсва от устата й. Жадната настойчивост на целувките му палеше огнени пламъци в нея. Двамата пъшкаха, докато той целуваше пулсиращата ямка в основата на шията й, облизваше розовото й ушенце и притискаше устни към горната част на гърдите й, които се подаваха над деколтето на блузата й.
— Господи, колко си сладка — шепнеше той срещу устните й. — Липсваше ми. И това ми липсваше.
Първата мисъл на Дона беше да му откаже. Но тя се стопи бързо под горещите му целувки. Вкусът на устните му бе така познат. Беше като пристрастяване. Колкото повече я целуваше, толкова повече целувки искаше тя. След секунди вече усети как отговаря на властните пориви на устата му, отчаяно прилепена до него, жадуваща за магията на допира му.