Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
— Това е вярно — каза Ъркюхарт. — Спомням си, когато беше уредено. Преди около девет години. Имахме тогава за помощници двама абсолютни кутсузи. И на Луелин се отвори доста работа с техните пациенти. И така един прекрасен ден ни събра всички заедно и ни каза, че няма сметка да работи така, освен ако не направим някакво споразумение. Така почна. И така си върви.
— Но заплатата му от Комитета вече покрива цялата му работа за Дружеството. А той просто пращи от пари от другите си длъжности. Целият е в пари!
— Знам, знам — сухо каза Ъркюхарт. — Но имай предвид, Менсън, че този същият Луелин е страшно полезен за нас. Той това го знае. И ако реши да ни изостави, няма да сме много добре.
— Но защо трябва да му плащаме? — неуморно продължи Андрю.
— Точно така, точно така! — обади се Кон, като пълнеше отново чашата си.
Оксбъроу хвърли поглед към зъболекаря.
— Ако ми бъде разрешено, и аз да кажа нещо… съгласен съм с доктор Менсън, че не е справедливо да ни режат от заплатите. Факт е обаче, че доктор Луелин е високопоставен човек, прекрасно квалифициран, човек, който придава тежест на Дружеството. И освен това, той прави всичко възможно, за да ни отърве от тежките случаи.
Андрю се втренчи в него.
— Наистина ли искате да се отървете от тежките случаи?
— Разбира се — отвърна раздразнено Оксбъроу. — Че кой не иска?
— Аз не искам — извика Андрю. — Аз искам да ги запазя, да ги проследя докрай!
— Оксбъроу е прав — неочаквано каза Медли. — Това е първото правило в медицинската практика, Менсън. Ще разберете след време. Гледай да се отървеш от трудното. Гледайте, гледайте!
— Но как така, по дяволите! — запротестира разгорещен Андрю. Спорът продължи на вълни три четвърти час.
Тогава, много разгорещен, Андрю се реши да извика:
— Трябва да го направим! Чувате ли ме, просто трябва. Луелин знае какво му готвим. Казах му днес следобед.
— Какво? — възклицанието дойде от Оксбъроу, Ъркюхарт и дори от Медли.
— Нима искате да кажете, докторе, че сте казали на доктор Луелин… — повдигнал се от стола, Оксбъроу впери изплашен поглед в Андрю.
— Разбира се, че му казах! Все някога трябва да узнае. Не разбирате ли, трябва само да сме единни, да се поддържаме и непременно ще успеем!
— Вървете по дяволите! — Ъркюхарт беше побледнял. — Здрави нерви имате! Но не знаете какво влияние има Луелин! Той е навсякъде! Пак добре, ако не ни уволни всичките. Представяте ли си да търся нова работа на моите години. — Той тръгна към вратата, без да се оглежда. — Добро момче сте, Менсън, но сте твърде млад. Лека нощ.
Медли вече бе скочил. По очите му можеше да се познае, че отиваше да се обади веднага по телефона на доктор Луелин и с много извинения да му каже, че той, Луелин, е съвършен лекар и че той, Медли, го чува прекрасно. Оксбъроу беше станал. След две минути в стаята бяха само Кон, Андрю и останалата бира.
Довършиха пиенето в мълчание. Тогава Андрю се сети, че в килера има още шест бутилки. Довършиха и тези шест бутилки. После започнаха да разговарят. Казаха някои неща относно произхода, родителите и моралния облик на Оксбъроу, Медли и Ъркюхарт. Особено внимание отделиха на Оксбъроу и хармониума му. Не забелязаха как Кристин влезе и се качи горе. Говореха си задушевно, като позорно продадени братя.
На другата сутрин Андрю тръгна на обиколките си със страхотно главоболие, намръщен. На площада мина край Луелин, седнал в колата си. Когато, засрамен, Андрю предизвикателно вдигна глава, Луелин лъчезарно му се усмихна.
Глава десета
Цяла седмица с горчиво униние той се терза заради поражението си. В неделя сутринта, която обикновено беше предназначена за дълга и спокойна почивка, той внезапно заговори:
— Не става въпрос за парите, Крис! Става въпрос за принципа! Само като си помисля, и ще полудея. Защо не го оставя на мира? Защо не обичам Луелин? Поне защо го обичам веднъж и след това го мразя? Кажи ми честно Крис. Защо не му се възхищавам? Завиждам ли? Какво има?
Отговорът й го зашемети.
— Да, мисля, че завиждаш!
— Какво?
— Ще ми спукаш тъпанчетата, мили. Помоли ме да ти кажа честно. Завиждаш, страхотно завиждаш. И защо пък не? Аз не искам мъж светец. В тази къща има достатъчно за чистене и без твоя ореол.
— Продължавай — изръмжа той. — Щом си почнала, кажи ми всички грешки. Подозрителен! Завистлив! И по-рано си ме заяждала! О, и предполагам, че съм още твърде млад. Осемдесетгодишният Ъркюхарт ми изтърси това оня ден!