Цитаделата
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Цитаделата». Краткое содержание книги:
Авторът, Арчибалд Джоузеф Кронин, е роден на 19 юли 1896 г. в Кардрос и след като завършва медицина в Глазгоу (Шотландия), в продължение на година работи като лекар. През Първата световна война той е бордови лекар; после практикува в болница за инвалиди от войната, а след това, отново като корабен лекар, стига до Индия, за да се върне пак в Англия и няколко години да работи като лекар-санитар в рудничарските селища на Южен Уелс, където, също като своя Андрю Менсън, се подготвя и получава учена степен. Известно време той е лекар в Лондон, но поради заболяване се отказва от своята професия и от 1930 г. напълно се отдава на писане. След Втората световна война Кронин дълго време живее в Съединените щати. Творчеството на Кронин е характерно преди всичко с постоянния си типаж — това са лекари: Венър, Менсън, Шенън. И ако днес, макар и не съгласно строгите класификации на литературознанието, говорим за „лекарски роман“, имаме предвид най-вече романите на Кронин. Повечето от тях се състоят от една и съща хуманна тъкан: човечността сред хората и отговорността пред себеподобния. Кронин е буржоазен писател, но може би тъкмо затова книгите му носят непогрешим историко-документален елемент — те показват буржоазния бит на Англия, неговите противоречия и проблеми, макар и понякога несъществени и периферийни. Кронин воюва с еснафщината и пошлостта, с егоизма и самодоволството. В литературните си прийоми той не винаги следва известната рецепта на класическия социално-критичен роман — при него събитията понякога се обуславят от чистата случайност (както на много места в „Цитаделата“); той допуска все пак съществуването на разумни личности сред върхушката на един или друг обществен слой (Робърт Аби в „Цитаделата“), които само от добра воля могат понякога да изменят хода на събитията. Но независимо от това Кронин пише, черпейки своите теми от действителността, пише честно, с искрени симпатии към обикновения човек. Ето защо творчеството му, без да блести с особени амбиции, е реалистично и най-вече убедително. Кронин е писал романи, повести и пиеси. В хронологичен ред те са: „Замъкът на шапкаря“ (1931), „Три живота“ (1932), „Големите Канарски острови“ (1933), „Звездите гледат отгоре“ (1935), „Цитаделата“ (1937), „Ключовете на царството“ (1941), „Младите години“ (1944), „Пътят на доктор Шенън“ (1948), „Испанският градинар“ (1950), „Приключения в два свята“ (1952), „Вън от тук“ (1953), „Гробът на кръстоносеца“ или „Нещо красиво“ (1956), „Дървото на Юда“ (1961).
Андрю едва не си обърна чашата, когато с мек глас, като че се извинява, загледана някъде над главата му, тя се обърна към него:
— Канех се да посетя госпожа Менсън, докторе. Но бях така заета…
— За бога! — Кон се преви от смях. — Заета, наистина! Тя нямаше нова рокля — това иска да каже тя. Бях приготвил парите, но дяволите да го вземат, Терънс или някой от другите имаше нужда от обувки. Нищо, майко, почакай да удължа колата и ще те доставим там в стил. — Той се обърна към Андрю с най-естествен тон.
— Зле сме, Менсън. Дяволът е крив! Слава богу, потомство имаме голямо, но понякога не сме така добре с дрехите. Страшно са стиснати в Комитета. И, разбира се, големият шеф получава своя пай!
— Кой? — запита удивен Андрю.
— Луелин! Той взема своята пета част както от вас, така и от мен.
— Но за какво, по дяволите?
— Е, от време на време преглежда някой и друг пациент. През последните шест години той е извадил една-две зъбни кисти вместо мен. И той е специалистът, когато има нужда от рентгенови снимки. Но е леке. — Семейството се бе изнесло да играе в кухнята и Кон говореше свободно. — Той и голямата му лимузина. Цялата е в боя. Нека да ти кажа, Менсън, веднъж вървях след него, нагоре по Марди Хил с моя собствен малък бус и си рекох да стъпя на газта. Бог ми е свидетел! Трябваше само да му видиш лицето, като започна да ми гълта праха.
— Виж какво, Боланд — бързо каза Андрю. — Тази работа с частта на Луелин е жива неправда, защо да не се борим против нея?
— Да?
— Защо да не се борим срещу нея? — повтори Андрю по-високо. Почувства как кръвта нахлува в главата му. — Това е страхотна неправда. Ето, стоим ние тука, мъчим се да пробием… Боланд, ти си човекът, когото търся. Ще бъдеш ли заедно с мен в тази работа? Ще хванем и другите помощници. Ще направим голямо организирано усилие…
Бавно в очите на Кон заблестя светлина.
— Искаш да кажеш, че искаш да подгониш тоя Луелин?
— Да.
Кон внушително протегна ръка.
— Менсън, мойто момче — тържествено заяви той. — Ние сме заедно от самото начало.
Андрю се впусна към къщи при Кристин, пълен с нетърпение, жадуващ за битка.
— Крис! Крис! Намерих един златен човек, един червенокос зъболекар. Съвсем луд. Да, като мене, знаех си, че така ще кажеш. Но слушай, мила, ние ще започнем революция. — Той възбудено се засмя — О!
Ненужно бе предупреждението й да внимава. Беше решил да отиде докрай във всичко. И на другия ден започна, като посети Оуен.
Секретарят прояви интерес и беше категоричен. Той каза на Андрю, че въпросното споразумение е доброволно между главния лекар и помощниците. Цялата работа беше извън юрисдикцията на Комитета.
— Разбирате ли, доктор Менсън — каза в заключение Оуен, — доктор Луелин е много способен и добре квалифициран човек. Ние сме щастливи, че той е при нас. Но Дружеството му плаща добре за работата като наш главен лекар. Вие помощниците мислите, че той би трябвало да получава повече…
„Дренки мислим“, си каза Андрю. Тръгна си доволен. Звънна на Оксбъроу и Медли и ги накара да се съгласят да дойдат същата вечер у тях. Ъркюхарт и Боланд вече бяха обещали да дойдат. От предишни разговори той знаеше, че всеки един от четиримата с голямо неудоволствие губи една пета от заплатата си. Щом веднъж ги събереше, всичко щеше да бъде наред.
Следващата му стъпка беше да говори с Луелин. След като размисли, реши, че ще бъде непочтено да не казва нищо за намеренията си. Същия следобед даваше упойка в болницата. Докато наблюдаваше как работи Луелин, дълга и сложна коремна операция, не можеше да потисне чувството на възхищение. Думите на Оуен бяха абсолютно верни: Луелин беше удивително способен и не само способен, а и универсален. Той беше изключението, единственият случай, който — би казал Дени — потвърждаваше правилото. Нищо не беше ново за него, нищо не го затрудняваше. Като се почне от администрацията на обществените служби за здравеопазване, чиито закони знаеше наизуст, до последните постижения в радиологията — всичко в разнообразните си задължения Луелин посрещаше любезен, подготвен и съвършен.
След операцията, докато Луелин се миеше, Андрю се приближи до него и нервно свали престилката си.
— Извинете, доктор Луелин, но не можех да не видя как се справихте с тумора — беше страшно красиво.
Увяхналата кожа на Луелин почервеня от задоволство. Той приветливо се усмихна.
— Радвам се, че мислите така, Менсън. Щом става въпрос за това, мога да кажа, че имате доста напредък с упойките.
— Не, не — измърмори Андрю. — Никога няма да съм добър в тази работа.