Червеният корсар

Очите на достойната и добросърдечна вдовица бяха пълни със сълзи, а гласът й трепереше така естествено, че всички, които я слушаха, се трогнаха. Окончателната раздяла стана под впечатлението от тези нежни чувства и след по-малко от минута греблата на лодката, превозваща пътничките до кораба, вече пляскаха по водата. Уайлдър слушаше тези познати звуци с трескаво вълнение, което трудно би си обяснил. Леко докосване по лакътя внезапно го изтръгна от тези неприятни мисли. Той се обърна учуден към натрапника, който се оказа хлапак на петнайсетина години. Едва след като го огледа по-внимателно, разсеяният млад моряк разбра, че вижда отново пред себе си прислужника на Корсаря, вече представен в тези страници под името Родрик.

— Какво има? — попита той, когато учудването му от тази намеса понамаля.

— Наредено ми е да ви връча лично тия заповеди — бе отговорът.

— Заповеди ли! — повтори младият човек с презрително свити устни. — Трябва да се уважава властта, която разпраща разпорежданията си чрез такъв куриер.

— Тази власт винаги е доказвала, че е опасно да не й се подчиняват — отвърна сериозно момчето.

— Така ли! Значи трябва да се запозная незабавно със съдържанието на тия заповеди, за да не допусна фатална небрежност. Наредено ли ти е да чакаш за отговор?

Младият човек счупи печата и когато вдигна очи от бележката, видя, че куриерът вече е изчезнал. Разбирайки колко безполезно е да гони такъв бързоног бегач сред купищата дъски и греди, задръстващи кея и по-голямата част от близкия бряг, той разгъна писмото и прочете следното: