Призрака на Ляно Естакадо
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Призрака на Ляно Естакадо». Краткое содержание книги:
— Ей там ще наберем десерта за нашата вечеря, а край езерото има достатъчно трева и зелени клонки за конете ни. Елате, сеньори!
Той подкара коня си в тръс, насочвайки го към водата. Другите го последваха. Намираха се вече на около шест конски дължини от храстите, когато пред тях се разнесе едно силно: „Стой!“ Те незабавно дръпнаха юздите на конете си.
— Кой е там? — попита Портър, взирайки се напрегнато в онова място в храсталаците, откъдето се беше чул гласът.
— Бели ловци — гласеше отговорът. — А вие кои сте?
— Пътници.
— Откъде идвате?
— От Калифорния.
— Накъде сте тръгнали?
— Към Тексас, за Далас.
— През Ляно ли?
— Да.
— Е, нека видим как ще се погодим, мешърс. Храстите се разтвориха. Показаха се цевите на две карабини, а после излязоха и собствениците на карабините. Единият от тях беше широкоплещест мъж с гъста голяма брада, а другият пък — рус голобрад младеж, който навярно все още не беше навършил двадесет години. Приликата между двамата навеждаше на предположението, че са баща и син. Бяха облечени изцяло в кожени дрехи, а на главите си носеха широкополи шапки от боброва кожа.
— The devil! — зачуди се Портър. — Има ли други хора около езерото?
— Няма, сър.
— Значи сте само двамата?
— Да.
— И се осмелявате да посрещнете с вдигнати пушки шестима добре въоръжени мъже?
— Pshaw! — отвърна по-възрастният. — Имаме двуцевки. С тях щяхме да свалим от седлата четирима от вас, а за останалите двама щяха да свършат работа и револверите ни. И тъй, дръжте се миролюбиво и елате до езерото!
Шестимата ездачи се подчиниха и слязоха на брега на малкия воден басейн. Тук пасяха и двата коня на непознатите. Наоколо имаше свежа зелена трева. На едно място се виждаше пепел, което показваше, че там бе горял огън. Двамата седнаха на земята около огнището.
Те нямаха вид на новаци в Далечния запад. Бащата правеше впечатление на опитен и храбър ловец, а в израза на лицето на неговия син се долавяше такава спокойна и разсъдлива сериозност, която веднага будеше предположението, че въпреки младостта си той вече бе преминал през добра школа. Новодошлите ги заоглеждаха полулюбопитно, полунедоверчиво. Но не след дълго и те се настаниха при тях и извадиха хранителните си припаси, състоящи се от сушено месо.
— Ще ни кажете ли, сър, от колко време сте вече тук? — попита Портър, повеждайки разговор с непознатите.
— От вчера вечерта — отвърна възрастният ловец.
— Още от вчера? Изглежда, се каните да прекарате дълго на това място.
— Наистина е тъй.
— Но, сър, тази местност е опасна! Не е подходяща за опъване на вигвам.
— На нас ни харесва, сър. Имаме среща горе в планините, Онези, които очакваме, ще прекосят Ляно и ще минат през тази долина. Понеже пристигнахме твърде рано, ни доскуча и затова дойдохме тук да посрещнем приятелите си.
— А кога ще се появят те?
— След два-три дена.
— Щом се каните да останете тук толкова дълго, никак не е изключено междувременно да се запознаете с апачите или команчите!
— Няма значение. Ние живеем в мир с тях. А с нас има един, който струва колкото цял отряд индианци.
— Значи все пак не сте сами, а сте трима! Къде е той?
— Метна се на коня си и тръгна да се огледа из околността, но скоро ще се върне.
— Казахте, че струвал колкото отряд индианци ли? Тогава сигурно е някой прочут ловец, да речем, като Поразяваща ръка. Познавате ли го?
— Да. Но не е той.
— Ами кой е?
— Ще видите, когато дойде. Нека сам ви се представи. Моето име е Бауман, а този млад човек е Мартин, синът ми.
— Благодаря, сър! Понеже ни казахте вашите имена, сега и вие ще научите нашите. Аз се казвам Портър, тези двамата са Блънт и Фолсър, а човекът с тъмната физиономия, подобна на месечина, се нарича Новолуние. Двамата мексиканци се присъединиха към нас днес следобед. Идват от някаква естансия от областта на Сан Диего и се канят да прекосят Ляно, за да съберат парични суми за своя господар, при когото работят като ръководители на вакеросите. Казват се Карлос и Емилио Пелехо.
При назоваването на всички имена той посочваше към техните притежатели, които Бауман внимателно оглеждаше. Погледът на ловеца се задържа най-дълго върху двамата мексиканци. Веждите му се сбърчиха, а брадата му започна леко да потръпва. После той се обърна към Карлос:
— В района около Сан Диего ли се намира вашата естансия? Може ли да попитам как се казва тя?
— Естансия дел Кучильо.
— А собственикът й?