Експлозивно
- Автор: Райли Матю
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Експлозивно». Краткое содержание книги:
Дълбоко под повърхността те стигат до нещо невероятно — нещо, погребано в леден пласт отпреди четиристотин милиона години.
Нещо метално… нещо, което не би трябвало да е там…
Сензационна, безценна находка. Находка, заради която някои са готови да пролеят кръв.
В станцията е пратен ударен взвод американски морски пехотинци, командван от загадъчния лейтенант Шейн Скофийлд, за да запази откритието за Съединените щати. Междувременно други страни имат същото намерение и го осъществяват светкавично и безмилостно. За щастие хората на Скофийлд са опитни воини, готови да последват командира си в ада.
И скоро откриват, че са се озовали точно там…
— Ясно, Плашило. Лисица, край.
Сигналът прекъсна. Скофийлд погледна все още червената вода, чиято повърхност в момента бе спокойна като огледало. Той пристъпи напред.
Нещо изхрущя под крака му.
Лейтенантът замръзна и бавно погледна надолу.
На металната платформа бяха пръснати парчета бяло, заскрежено стъкло.
Той се намръщи.
По интеркома му се разнесе глас, който го стресна:
— Плашило, тук Змия. Намирам се на ниво Б. Току-що проверих стаята на Реншоу. Почуках и не получих отговор, затова разбих вратата. Вътре няма никого, господин лейтенант. Реншоу е изчезнал. Повтарям, Реншоу е изчезнал.
Скофийлд почувства как изтръпва.
И тогава чу тихо изщракване, последвано от свистене. В следващия миг усети парване и разбра, че нещо се е забило в гърлото му.
Коленете му се подкосиха. Внезапно се почувства ужасно слаб.
Скофийлд докосна гърлото си, после погледна ръката си.
По пръстите му имаше кръв.
Постепенно го обгърна мрак и той се свлече на колене. Светът потъмня и докато бузата му се притискаше към леденостудената стоманена платформа, Шейн Скофийлд си помисли, че са го простреляли.
После мисълта угасна и светът стана абсолютно черен.
Сърцето на Шейн Скофийлд…
… спря.
ТРЕТА АТАКА
16 юни, 15:10
Либи Гант плуваше нагоре по стръмния подводен тунел.
Тук бе тихо, помисли си тя, спокойно. Целият свят изглеждаше светлосин.
Не чуваше нищо друго, освен ритмичното съскане на безшумния й акваланг. Нямаше други звуци — нито китови песни, нито каквото и да било.
Гант погледна настрани през водолазна си маска, която покриваше цялото й лице. Ледените стени на тунела сияеха. Другите водолази — Монтана, Санта Крус и палеонтоложката, Сара Хенслей — плуваха до нея.
Тунелът рязко започна да се разширява и тя видя няколко кръгли дупки в стените от двете си страни.
Бяха по-големи, отколкото очакваше — най-малко три метра в диаметър. И имаха съвършено кръгла форма. Преброи осем дупки и се зачуди какво ги е направило.
После внезапно забрави за дупките. Вниманието й привлече нещо друго.
Повърхността.
Гант включи интеркома си.
— Плашило, тук Лисица — каза тя. — Плашило, тук Лисица. Плашило, там ли си?
Но отговор не последва.
— Плашило, тук Лисица. Обади се.
Пак нищо.
Странно, помисли си Либи. Защо Скофийлд не отговаряше? Бяха разговаряли само преди минути.
В слушалката й изпращя глас.
Не беше лейтенантът.
— Лисица, тук Срамежливият. — По интеркома свистеше вятър. Симънс трябваше да е извън „Уелкс“. — Приемам. Какво става?
— В момента наближаваме повърхността. Къде е Плашилото? — бързо попита Гант.
— Някъде из станцията. При Майката, струва ми се. Сигурно си е свалил каската.
— Може би няма да е зле да го намериш и да му кажеш какво става тук. Скоро ще изплуваме в пещерата.
— Ясно, Лисицо.
Либи изключи интеркома си и продължи нагоре.
Отдолу повърхността изглеждаше странно.
Неподвижна. Приличаше на криво огледало, което ужасно пречупваше образа.
Тя се насочи към него. Другите бавно я последваха.
И едновременно изплуваха в пещерата.
За миг светът около Гант се промени и тя се озова в средата на огромен басейн, разположен в единия край на гигантска пещера. До нея бяха Монтана, Санта Крус и Сара Хенслей.
Таванът се издигаше поне на тридесет метра. Стените бяха абсолютно вертикални.
И тогава го видя.
— Проклет да съм… — промълви Санта Крус.
В продължение на цяла минута Гант не можеше да направи нищо друго, освен да зяпа с отворена уста. После бавно заплува към брега. Когато най-после стъпи на твърда земя, бе като хипнотизирана.
Приличаше на нещо, като излязло от филм. Самият му вид я караше да затаи дъх.
Някакъв кораб.
Черен кораб — абсолютно черен от носа до опашката, голям приблизително колкото реактивен изтребител. Опашката му беше заледена в стената. Сякаш бавно пълзелият през хилядолетията лед я бе погълнал.
Високо издигнат на трите си могъщи хидравлични колесника, черният космически кораб рязко се открояваше на фона на бялата пещера.
Изглеждаше фантастичен.
И зловещ.
На Гант й приличаше на огромна богомолка.
Най-поразяващата му особеност обаче беше носът.
Корабът имаше гърбав нос, който рязко сочеше надолу като на Конкорд. Пилотската кабина — с правоъгълен покрив от тъмно стъкло — се намираше точно над него.
„Огромна хищна богомолка — помисли си Либи. — Най-бързата, най-голямата, най-хищната богомолка, която някой някога е виждал.“
Другите също бяха излезли от водата, стояха до Гант в покритата със скреж пещера и зяпаха величествения кораб.