Фатален срок
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Фатален срок». Краткое содержание книги:
Книгата ни превежда отвъд границата между отиващия си XX и настъпващия XXI век, за да ни разкриe забележителните и все още неподозирани от мнозина възможности на новите технологии, на свръхскоростната информация и на „машините на времето“. Майкъл Крайтън отново се обръща към историята и отново поставя проблема за огромната отговорност на онзи, който съсредоточава в ръцете си небивала власт над човека и света, за неговия закономерен крах, ако не я притежава. Научно-техническата революция има няколко измерения, посочва писателят и едно от тях е това на морала. Без него нейните постижения са по-скоро заплаха, отколкото благо за човечеството.
Светът около него бе напълно, абсолютно безмълвен.
Видя как наблизо машината на Барето започва да расте, да се извисява над него. Великанът Барето с чудовищни пори по огромното лице се бе привел и ги гледаше отвисоко.
Нови блясъци.
Машината на Барето не само растеше, но и сякаш се отдалечаваше от тях, разкривайки все по-обширна площ от пода необятна равнина от черна гума, която се простираше към далечината.
Нови блясъци.
Гуменият под беше покрит с шарка от релефни кръгове. Сега кръговете почнаха да се издигат наоколо като черни канари. Скоро канарите израснаха дотолкова, че заприличаха на мрачни небостъргачи, които се сливаха нейде в небето и преграждаха пътя на светлината. Накрая небостъргачите се сляха напълно и светът помръкна.
Нови блясъци.
За миг пропаднаха в непрогледен мрак, после той различи примигващи светли точици, подредени в обемна решетка, която се простираше във всички посоки. Сякаш бяха попаднали в някаква огромна кристална структура. Пред очите на Крис светлите точици бързо се разгаряха и растяха, краищата им се размазваха, докато всяка от тях се превърна в мъглява сияеща топка. Той се запита дали това не са атоми.
Вече не виждаше решетката, а само няколко от най-близките топки. Клетката му се носеше право към една от тях, която пулсираше, променяше формата си заедно с промяната на някакви примигващи шарки по нея.
Сетне се озоваха в топката, обгърнати от сияйна мъгла, която сякаш тръпнеше от мощна енергия.
След това светлината избледня и изчезна.
Висяха сред мрак и пустота. Сред нищото.
Мрак.
Но после той видя, че все още потъват надолу, устремени сега към кипналата повърхност на черен океан сред черна нощ. Океанът вреше и бушуваше, надигайки буйна синкава пяна. Със слизането им към повърхността тази пяна растеше. Крис вида, че едно мехурче сияе с особено ярка синя светлина.
Машината му се носеше към сиянието стремглаво, все по-бързо и по-бързо, и Крис изпита странното чувство, че след миг ще се сблъскат с пяната, но вместо това навлязоха в мехура и той чу мощен пронизителен писък.
После тишина.
Мрак.
Нищо.
В контролната зала Дейвид Стърн гледаше как проблясъците върху гумения под стават все по-дребни и по-неясни, докато накрая изчезнаха напълно. Машините също бяха изчезнали. Техниците незабавно се насочиха към Барето и започнаха подготовка за неговото прехвърляне.
Стърн обаче не откъсваше поглед от мястото върху гумения под, където бяха изчезнали Крис и останалите.
— И къде са сега? — попита той.
— О, вече са пристигнали — каза Гордън. — Вече са там.
— Значи са възстановени?
— Да.
— Без факс-машина от другата страна?
— Точно така.
— Кажете ми защо — настоя Стърн. — Кажете ми подробностите, с които не биваше да досаждаме на останалите.
— Добре — кимна Гордън. — Няма нищо лошо. Просто си мислех, че на другите може да им се види… хм… обезпокояващо.
— Аха…
— Нека се върнем — каза Гордън — към интерферентните картини, които както си спомняш, доказват, че другите вселени могат да влияят върху нашата. Не е необходимо да вършим каквото и да било за появата на интерферентна картина. Тя просто се появява сама.
— Да.
— И това взаимодействие е много надеждно; то става винаги, щом разположиш два процепа срещу светлина.
Стърн кимна. Мъчеше се да разбере накъде е тръгнал разговорът, но нямаше как да предвиди аргументите на Гордън.
— И тъй, знаем, че в някои ситуации можем да разчитаме на другите вселени, когато желаем нещо да стане. Разполагаме двата процепа и всеки път другите вселени създават картината.
— Добре…
— А ако излъчим предаване през пробив в квантовата пяна, човекът винаги се пресъздава от другата страна. На това също можем да разчитаме.
Настана мълчание. Стърн се навъси.
— Чакайте малко. Да не би да казвате, че когато излъчвате, другата вселена пресъздава човека?
— На практика да. Така трябва да бъде, искам да кажа. Ние не можем да го възстановим, защото не сме там. Ние сме в тази вселена.
— Значи вие не го пресъздавате.
— Не.
— Защото не знаете как — каза Стърн.
— Защото не го смятаме за необходимо — възрази Гордън. Също както не смятаме за необходимо да прикрепваме чиниите с лепило върху масата. Те си стоят самички. Използваме една от вселенските характеристики, наречена гравитация. А в дадения случай използваме една от характеристиките на мултивселената.
Стърн се навъси. Мигновено изпита недоверие към сравнението; то беше прекалено гладко, прекалено удобно.