Роуз Мадър

Успя да измъкне ключа от чантата, без да го изпусне, но като понечи да отключи, се разтрепери и дълго не можа да уцели ключалката. Бил стисна ръката й и я насочи в правилната посока. Допирът отново й подейства като електрически шок; не можа да отпъди неприличната мисъл, която й мина през ума, когато ключът прилегна в ключалката.

Отвори вратата. Норман никакъв не се виждаше, освен ако не се бе скрил в банята или в дрешника — посрещнаха ги само приятнта празна стая с кремавите стени, картината до прозореца и светещата лампа над кухненската мивка. Квартирата й не създаваше усещането за истински дом, но го наподобяваше много по-убедително от общите спални в „Д и С“.

— Никак не е лошо — замислено отбеляза Бил. — Е, не е като мезонет в предградията, но никак не е зле.

— Ще влезеш ли? — едва успя да раздвижи устни тя, сякаш бе глътнала голяма доза успокоително. — Да направя кафе…

„Чудесно! — ликуваше Норман от своеобразното си укрепление в главата й. — А с кафето още нещо, нали, миличка? От теб кафето, от него сметаната. Чудна сделка!“

Преди да отговори, Бил внимателно размисли над поканата, но накрая все пак поклати глава и отказа:

— Това като че ли не е много добра идея. Най-малкото за тази вечер. Изобщо не можеш да си представиш как ми въздейства присъствието ти. — Позасмя се нервно. — Май и аз самият не мога много да си представя. — Погледна над рамото й и забеляза нещо, което го накара да се усмихне и да направи с ръка знак, че е възхитен. — Оказа се права за картината — тогава за нищо на света не бих повярвал, но ти все пак се оказа права. Като си я купувала, сигурно си имала предвид точно това място.

Тя поклати глава и се усмихна на свой ред.

— Когато се сдобих с нея, дори не подозирах за съществуването на тази стая.

— Тогава сигурно си пророчица. Обзалагам се, че в късните следобеди и привечер, когато слънчевите лъчи я огряват, изглежда страхотно на това място.

— Да, изглежда прекрасно — съгласи се Роузи, но се въздържа да добави, че я намира за страхотна — идеална и съвсем на място по всяко време на деня.

— Да разбирам ли, че още не ти е омръзнала?

— Не, ни най-малко.

Поколеба се дали да не добави: „Освен това тя има някои особени свойства. Защо не се доближиш да я рагледаш по-внимателно? Може би видяното ще те изненада повече от дамата, която отваря вратата с огромна консерва в ръка, готова да я стовари на главата ти. Кажи ми. Бил — не ти ли се струва, че картината някак се е уголемила, или аз просто си въобразявам?“

Разбира се, не каза нищо такова. Бил постави ръце на раменете й и се наклони към нея; тя го погледна умолително — като дете, което слагат да спи — но той само я целуна по гладката кожа, точно между веждите.

— Благодаря ти, че се съгласи да излезеш с мен.