Пленници на Барсовата клисура
- Автор: Ананян Вахтанг Степанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Дракова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Пленници на Барсовата клисура». Краткое содержание книги:
Природата не е милостива и благосклонна към децата. Те са принудени с голям труд, с много хитрости и съобразителност да си осигурят макар нищожно количество храна и вода. Но колко много тайни им разкрива природата, макар, разбира се, благодарение на това, което са видели и научили в живота и училището.
Шушик си хапеше нервно устните, а Ашот попита строго:
— Защо не се хващаш?
— От тежестта ми халките се долепиха плътно до скалата. Нито мога да се хвана, нито крака си да поставя… Олеле, олеле, ще падна, майчице!
— Не хленчи, братле, още повече ще измършавееш — посъветва го Гагик. — Пъхни по-добре краката си в халката и седни, почини си. Ние ще измислим нещо.
— Да му подадем моя кривак, нека се улови за края му — предложи Хасо.
Другарите се съгласиха. Хасо легна на пътечката и спусна надолу кривака.
— Изправи се с целия си дълъг ръст и протегни ръка. Е, хвана ли?
— Хванах!
— Сега събуй обувките си и ги вържи на кръста си. Саркис направи послушно и това.
— Улови се с две ръце за края на гегата и се качвай… Опирай се с крака о скалата, ние ще помагаме.
— Хайде, дръж се по-здраво!
— Не гледай назад!
— Хвана ли се здраво? Да?… Ха качвай се, качвай се!… — насърчаваха другарите Саркис. Тримата — Ашот, Гагик и Хасо, — едва запазвайки равновесие на тясната пътечка, измъкваха от урвата злочестия си спътник.
И ето най-после той се изправи и ред тях.
Обхванат от вълнението на човек, спасен от неизбежна гибел, Саркис едва не падна на колене пред своите спасители, но Ашот го улови за раменете, разтърси го и твърдо, но дружески каза:
— Недей, Саркис… Помъчи се само да разбереш какво би бил без нас…
Шушик упрекна мълчаливо Ашот: „Намерил време за наставления!“
Когато, седнали на камъните, децата се посъвзеха, Ашот прибави още няколко такива поучителни и тежки думи.
— Добре, че се спаси — каза той. — Тежък камък ни падна от сърцето. Само че и досега не ми е ясно как можа да кажеш: „Нека всеки се грижи за себе си!“
Саркис седеше с наведена глава. Той приличаше на дете, готово да се разплаче.
„Май че не е нужно нищо повече да му се говори“ — реши Ашот и взе лопатата, като с това даваше да се разбере, че е време да се заловят за работа. Но изведнаж Саркис, бледен и измъчен, още несъвзел се от преживените вълнения, стана, грабна от ръцете на Ашот лопатата и треперещ от умора, напрегна последни сили — опита се да хвърля сняг от пътеката. Той вършеше това с такъв жар, какъвто никога през живота си не беше проявявал.
— Ти какво? — опомни се Ашот. — Не е за тебе тази работа… Отведи го, Хасо, нека си почине.
Но Саркис решително възрази:
— Вие достатъчно се измъчихте с мене. Сега е мой ред да работя…
— Не му пречи! Щом се осъзнава, не бива да му се пречи — пошепна Гагик на Ашот.
— Съжали го, не бива така. Той сигурно се е наранил. Трябва да се прегледа, да се превърже — със сълзи в очите нареждаше Шушик.
Но момичето изпитваше същевременно и известна гордост. Нали им казваше тя, че Саркис може да се оправи? Възразяваха и: „Вълче! Няма да се вразуми!“ Е, кой излезе прав?
— Дай тука, Саркис, ти недей… — И Ашот му взе кротко лопатата.
Когато Саркис поседна, уморено на камъка и вдигна глава, Шушик видя над веждата му голяма синя подутина.
— Как не го погледнах веднага! — възкликна тя и като намокри кърпичката си в студения, разтопен сняг, сложи я на челото му.
— Слушай, момче, какво още те боли? — разтревожи се Ашот.
— Коляното… пищялът… кръстът… — оплакваше се Саркис.
Шушик се дръпна настрана. Децата съблякоха Саркис и го прегледаха. Цялото му тяло беше в подутини, драскотини и синини. Особено много беше наранена ръката му — кръвта по нея се беше съсирила на големи струпеи.
— А защо не ни каза нищо? И искаше да работиш в такова състояние! — упрекна го Ашот.
— Като си помисля само, че се избавих от смъртта, всичко друго ми се струва нищожно…
— Юнак, така трябва. В живота има и по-страшно. Трябва да се презира всяка болка — похвали го Ашот. — Хайде да му сложим студени компреси — при натъртване това е най-добре. Жалко, че няма ракия, щеше да е още по-полезен.
— Вие се смеете на кюрдите, че носят шалове на калпаците си, но, вижте, ето че моят ще влезе в работа — каза Хасо, като сваляше от шапката си извехтялото копринено шалче. — Ето и копринения ми пояс…
С шаловете и кърпичката децата превързаха всички наранявания и драскотини по тялото на Саркис, а след това го поведоха към пещерата.
— Дайте ми тояга и сам ще мога да сляза — каза той.
Ново, топло, непознато досега чувство се породи в едно ъгълче на душата му. Колко е хубаво, че е с другари!… Колко е хубаво, че другарите са така мили и грижливи! Какви изявления всъщност беше правил, какви глупости беше говорил! „Всеки за себе си“… Не, това беше голяма грешка. Без другари няма живот.
Завеждащият домакинската част Гагик реши да ознаменува голямата победа с разкошна вечеря. Оказа се, че в най-отдалечения ъгъл на пещерата, в една от пролуките, скрити от погледа, имало някакъв таен склад. Гагик стъпи на издатината в стената, пъхна ръка в процепа, порови там и нещо сложи в шапката си.