Парижкият вариант
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижкият вариант». Краткое содержание книги:
Сумая не беше успял дори да натисне спусъка, когато ятаганът на Абу Ауда изсвистя. Кръвта шурна като фонтан и Сумая се строполи с прерязано гърло.
Итурби се спусна към вратата, но острието на ятагана прониза гърба му и се подаде от другата страна. Гигантът вдигна с две ръце сабята си и с нея — гърчещия се в агония баск. Черните очи на Абу Ауда искряха гневно. Когато мъжът клюмна като парцалена кукла, фуланът издърпа сабята, изми острието й в купела със светена вода и я избърса в робата си.
Мавритания изтри окървавеното острие в белия покров на олтара, натисна едва забележимото копче на бастуна си и острието се прибра.
Абу Ауда въздъхна.
— Отдавна не бях проливал вража кръв, Халид… Несравнимо с нищо усещане.
— Така е — кимна Мавритания, — но да побързаме. Имаме още много работа.
Двамата прескочиха телата на мъртвите баски и се измъкнаха навън в нощта.
Час по-късно Джон, Ранди и Питър се движеха по магистралата, която излизаше от Толедо. Бяха минали през града, за да прибере Джон лаптопа и куфара си от багажника на взетото под наем „Рено“. Висенте беше успял да се измъкне — в колата беше останало само прерязаното въже. Джон се надяваше младежът да се възползва от шанса да започне на чисто — все пак той беше още почти дете, целият живот беше пред него.
И така, Джон натовари багажа си в огромния черен автомобил, Питър седна зад кормилото и тримата отново се понесоха. Скоро кулите и островърхите покриви на древния град останаха зад гърба им. Питър се придържаше към максималната разрешена скорост — сто и двайсет километра в час — не искаха да си имат неприятности с полицията.
Ранди се беше разположила на задната седалка и облегнала гръб на меката кожена тапицерия, слушаше Джон и Питър да се съветват по кой път да стигнат до Мадрид, където щяха да набележат по-нататъшния си план за действие.
— Не бива да се връщаме по същия път, по който е дошъл Джон, защото баските може да са го проследили — подхвърли тя и се ядоса сама на себе си — защо винаги когато Джон беше наблизо, ставаше толкова рязка и дръпната? Отначало го беше упреквала за смъртта на годеника си Майк в Сомалия и за трагичния край на сестра си София, но с течение на времето беше започнала да изпитва към него уважение. Опитваше се да остави миналото зад гърба си, но някак не се получаваше — сянката му още я преследваше и тегнеше над нея. Най-странното беше, че долавяше у Джон същото желание да забрави миналото, но това, вместо да ги сближи, ги сковаваше и създаваше някакво напрежение помежду им.
— Един дявол знае на какво ще се натъкнем от тук нататък — промърмори Питър. — Дано все пак да е молекулярният компютър.
Бивш разузнавач от МИ-6 и офицер от Специалната авиация, той вече беше „излязъл в пенсия“. Поне официално. Но очевидно все още се ползваха от услугите му за специални мисии. Беше жилест и суховат, с изсечени черти на лицето и изтъкано от мускули тяло под свещеническите одежди. Въпреки че говореше за възрастта си с добродушна самоирония, би могъл да засрами повечето трийсетгодишни.
Той се усмихна и загорялото му лице се набразди от ситни бръчици.
— Джон, приятелю, писано ни било пътищата ни да се пресекат отново. Впрочем след последната ни среща ми остана спомен от теб, но и ти го отнесе, а, братле?
Питър свали широкополата свещеническа шапка и Джон видя превръзката на главата му.
— Дявол да го вземе! Ти си бил, значи?! Санитарят от болницата „Помпиду“, който предизвика такава суматоха…
Сега си спомни, че в мъжа, когото преследваше по болничните коридори, имаше нещо смътно познато. Ето защо Питър не беше използвал автомата си, а само го размахваше предупредително… Всъщност беше дал един-единствен изстрел, но във въздуха.
— Излиза, че си бил там, за да пазиш Марти, не да го убиваш…
— Именно — стрелна го Питър с ястребовия си поглед. — Казаха ми, че при Марти бил дошъл посетител, „близък на семейството“. Ха! Как, мислиш, ми прозвуча това? Единственото „семейство“ на Марти е онова куче, което прибра от улицата… реших, че има нещо мътно, и побързах да видя за какво става въпрос… Нататък знаеш. За малко цялата ми дегизировка да отиде по дяволите.
— Значи МИ-6 също се интересува от Марти? — обади се Ранди от задната седалка.
— Определено. Всички са се изправили на нокти заради ДНК компютъра.
— И те потърсиха?