Парижкият вариант

— Не, но ако се появи, обещавам ти първи да научиш! — увери го Джон.

— Става! — засмя се Лари и тръгна към асансьора.

— За момент, Фред… Ще изляза в градината, за да поговорим на спокойствие.

Слънцето напичаше. Джон си сложи тъмните очила и тръгна, без да бърза, надолу по алеята.

— Чувал ли си се с Ранди напоследък? — подхвърли Фред.

— Не, но доколкото знам, пак е заминала по задачи. Тази сутрин получих имейл от Марти. Скрил се е в бърлогата си и се кълне, че за нищо на света няма да мръдне оттам.

— Ще видим… Чували сме го и преди…

Джон се засмя, но в същото време се чудеше накъде бие Фред. Шефът му рядко се обаждаше току-така.

— А… да си чувал нещо за Мавритания? — попита той на свой ред.

— Знаеш ли, точно за това ти се обаждам. Май следите водят към Ирак. Един от наблюдателите на МИ-6 е забелязал човек, който напълно отговаря на описанието. Скоро ще го пипнем.

Джон си спомни ясно плъзгавия като змия Мавритания и потръпна.

— Радвам се. Дръж ме в течение. А аз смятам да се посветя на научната си работа, която позанемарих напоследък. Нали знаеш, работим върху създаването на ДНК компютъра…