![11/22/63 [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/2/0/0/6/11-22-63-bg-download.jpg)
11/22/63 [bg]
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: АСТ
- ISBN: 978-5-271-46206-1
- Переводчик: Деница Минчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «11/22/63 [bg]». Краткое содержание книги:
Всичко започва с Джейк Епинг, тридесет и пет годишен учител по английски, от град Лисбън Фолс, щата Мейн, който си докарва допълнителни доходи, като преподава вечерни гимназиални класове. Той дава на учениците си задача да опишат събитие, което е променило живота им и едно от съчиненията го разтърсва — покъртителен, страховит разказ за нощта преди около петдесет години, когато бащата на Хари Данинг се прибира вкъщи и убива майка му, сестра му и брат му с чук. Това есе се оказва повратна точка за Джейк — след като го прочита, неговият живот, както и животът на Хари Данинг преди това, както историята на цяла Америка през 1963 г., се обръща с главата надолу. Малко по-късно неговият приятел Ал, собственик на местна закусвалня, му разкрива една тайна: неговият килер е всъщност портал към миналото, отвеждащ към една конкретна дата през 1958 г. Скоро Ал увлича Джейк в мисията, по която самият той се е вманиачил — да предотврати убийството на Кенеди. Така започва новият живот на Джейк под името Джордж Амбърсън в един различен свят — света на Айк, Кенеди и Елвис, на големите американски коли, на училищните танци по чорапи, за да не се издраска лакирания под на салона и на вездесъщия цигарен дим. От невзрачния малък градец Дери, Мейн (където му се налага да се занимае с проблема на Данинг) до миловидното градче Джоуди, Тексас, където Джейк се влюбва и с това се излага на сериозен риск, всеки обрат неизменно го води към един неуравновесен самотник на име Лий Харви Озуалд и към Далас, където миналото се оказва главоломно напрегнато, а световната историята може напълно да се промени. Пътуването във времето никога не е изглеждало толкова правдоподобно. Нито толкова плашещо.
Дотогава на спирката бяха останали само още двама души и аз не исках да се приближавам. Благодарение на установеното еднопосочно движение в Долния край, не беше и нужно. Отидох до друг стълб, маркиран с бели ивици, съвсем близо до кино Странд (където в момента вървеше двойна прожекция на „Кели Картечницата“ и „Реформираната ученичка“, обявата обещаваше „Напечени моменти“) и изчаках с няколко работници, които обсъждаха предстоящите мачове от Световната серия. Можех да им отворя очите по въпроса, но си замълчах.
Появи се един градски автобус и спря срещу Централния пазар. Данинг се качи. Автобусът се спусна по хълма и спря при моята спирка до киното. Аз оставих работниците да се качат преди мен, за да видя колко пари ще пуснат в кутийката, закачена на метален лост до седалката на шофьора. Чувствах се като извънземно в научно-фантастичен филм, което се опитва да мине за землянин. Беше глупаво чувство — все пак, аз исках само да се повозя на автобуса, не да взривя Белия дом с лъч на смъртта — но това не променяше как се чувствах.
Един от работниците пред мен показа на шофьора канарено жълта абонаментна карта, което за момент ми напомни за Човека с жълтата карта. Другите пуснаха в кутийката по петнадесет цента, които звънко дръннаха на дъното. Аз последвах примера им, но ми отне малко повече време, защото моята монета беше залепнала за потната ми длан. Имах чувството, че всички ме гледат, но когато вдигнах очи се оказа, че пътниците или четат вестници, или безизразно се взират през прозорците. Вътрешността на автобуса беше изпълнена със сивкаво-син дим.
Франк Данинг беше седнал в средата на автобуса, вдясно от пътеката. Беше се преоблякъл в свободни сиви панталони, бяла риза и тъмно синя вратовръзка. Имаше много спретнат вид. Тъкмо палеше цигара, така че не ме погледна, когато минах покрай него и си намерих място в дъното на автобуса. Ръмжейки, автобусът измина цялата мрежа от еднопосочни улици в Долния край и после се изкачи по Горната миля до Уичъм. Когато стигнахме западната жилищна зона на града, пътниците започнаха да слизат един по един. Всички бяха мъже. Жените вероятно си бяха вкъщи, подреждаха покупките в килера и приготвяха вечерята. Франк Данинг обаче все още си седеше на мястото и пушеше. Замислих се дали няма да се окажем последните двама пътници в автобуса.
Напразно се тревожех. Когато автобусът се отклони, за да спре на ъгъла на Уичъм и авеню Милосърдие (по-късно научих, че в Дери има също авеню Вяра и авеню Надежда), Данинг пусна фаса си на пода, настъпи го и се изправи. Мина леко по пътеката без да се държи никъде. Вместо това се полюшваше с движенията на спиращия автобус. Някои мъже запазват младежката си подвижност до доста напреднала възраст. Данинг явно беше един от тях. От него би излязъл отличен танцьор на суинг.
Той шляпна шофьора по рамото и започна да му разказва някакъв виц. Вицът беше кратък и повечето се изгуби в звука от въздушните спирачки, но аз дочух думите: „… три негра заседнали в асансьор…“ и предположих, че това не е шегичка, която Франк би споделил със своя харем от домакини. Шофьорът се разсмя шумно и дръпна дълъг хромиран лост, който отваряше предните врати.
— До понеделник, Франк — изпрати го той.
— Ако потокът не прелее — отговори Данинг и бързо се спусна по двете стъпала и прескочи тревния бордюр на тротоара. Виждах как мускулите му се стягат под ризата. Какъв шанс имаха срещу този мъж една жена и четири деца? Почти никакъв, беше първото което ми хрумна в отговор, но не бях прав. Правилният отговор беше никакъв.
Докато автобусът отминаваше, видях Данинг да се изкачва по стълбите на първата сграда след ъгъла на авеню Милосърдие. На широката веранда пред входа десетина мъже и жени се бяха разположили в люлеещи се столове. Някои от тях поздравиха касапина, който се зае да им стиска ръцете, сякаш беше политик на митинг. Къщата беше триетажна във Викторианския стил на Нова Англия. От стряхата над верандата висеше табела. Едва успях да я прочета:
Пансион на Една Прайс
Седмичен или месечен наем
Ползване на обзаведена кухня
Не се приемат домашни любимци!
Под голямата табела, закачен на куки, висеше по-малък оранжев правоъгълник с надпис „Няма свободни стаи“.
Аз слязох от автобуса две спирки по-нататък. Благодарих на шофьора, който измърмори нещо в отговор. Почнах да осъзнавам, че в Дери, Мейн, това минава за любезен разговор. Освен ако човек не знае някой и друг майтап за негри, заседнали в асансьор или може би за Полския флот.
Бавно тръгнах обратно към центъра на града, като умишлено заобиколих отдалече пансиона на Една Прайс и неговите наематели, които се бяха разположили на верандата след вечеря подобно на героите в онзи разказ на Рей Бредбъри за пасторалното градче Грийнтаун, Илиной. Не приличаше ли и самият Франк Данинг на един от онези добри хора? Разбира се, че приличаше. Но в Бредбъровия Грийнтаун имаше и скрити страхотии.