Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Въздържам се — заяви той с кроткия си, напевен глас.
— Въздържаш ли се? — извика Мак Лауд със сдържана ярост, с все още вдигната дясна ръка и искрящи от гняв сиви очички.
— Припомням ти — каза остро Пърсел, — че нямаш право да влияеш на членовете в това събрание, нито на Уайт, Хънт и Джонсън.
— Никому не влияя — избухна изведнъж Мак Лауд.
Макар че Уайт се въздържа, Мак Лауд все пак спечели: имаше четири гласа срещу три за Пърсел. Но въздържанието на Уайт го обезпокои. Не беше вече сигурен във войската си.
Той свали ръка, като продължи да гледа дръзко Уайт.
— Не съм на твоето мнение — каза напевно Уайт.
Лицето му беше спокойно и отпуснато, ръцете покорно скръстени на гърдите, учтивият му глас звучеше безукорно кротко.
— В такъв случай трябваше да гласуваш с мене — подхвърли Пърсел.
Уайт не отговори. Казал бе каквото мислеше. Нямаше какво повече да казва.
— Ех, че изненада… — пошепна Бейкър като се наведе към Пърсел.
— Не — отвърна полугласно Пърсел, — не чак толкова.
— Четири гласа против — обяви след малко Мак Лауд. — Един въздържал се. Предложението на Пърсел се отхвърля.
Но явно беше, че въздържането на Уайт му бе отнело устрема.
— Пърсел — каза намусено той, — предайте шапката на Джонс. Време е да започнем, ако не искаме да стоим тук цяла нощ.
Джонс коленичи, седна върху нозете си и сложи шапката на голите си бедра. Само той от англичаните носеше престилчица и в същност беше единственият, чието тяло би могло да се сравни, макар и в умален вид, с това на таитяните. Най-млад на кораба след Джими, той току-що бе навършил седемнадесет години и над стройната, гъвкава, яка снага се виждаше руса глава с ниско остригани коси. Луничавият му нос беше къс, малко вирнат, а брадата, почти без косми — къса, сякаш още недорасла. Сините порцеланови очи, които гледаха прямо хората, напомняха очите на юнгата. Но Джонс беше по-мъжествен и по-дързък от Джими. Самоуверен в силата на мишците си, той почти винаги изпъчваше гърди, било от желание да се докарва, било за да увеличи обема им.
— Е — подхвърли Мак Лауд, — ще се решиш ли?
Джонс поддържаше с лявата ръка шапката до бедрата си, а с дясната разбъркваше хартийките. Беше много развълнуван, не се решаваше да започне изтеглянето им. Страхуваше се, че първият англичанин, чието име ще излезе, ще избере Амурея. В нейните обятия Джонс вкуси за пръв път любовта, когато „Блосом“ акустира в Таити след бунта. Тя беше точно шестнадесетгодишна. Той не й остана верен нито в Таити, нито на кораба, но след като се насити на завоеванията си, се върна към нея. И откато бяха слезли на острова, всички ги срещаха по пътеките, хванати детински тържествено за ръка.
— Хайде — каза полугласно Пърсел. — Какво чакаш?
— Страх ме е — отговори Джонс. — Ужасно ме е страх. Страх ме е, че ще ми грабнат Амурея.
— Започвай! — усмихна се Пърсел. — Обзалагам се на един шилинг, че ще я вземеш.
Той порови в джоба си, извади един пробит шилинг и го хвърли на земята между себе си и Джонс. Джонс погледна изненадано шилинга.
— Карай! — насърчи го Бейкър от другата страна на Пърсел и като сложи ръка на земята, наведе се напред, за да види по-добре шурея си.
Джонс извади една хартийка, разгъна я, наведе я към светлината на факлата и прочете. Отвори уста, затвори я, преглътна и най-после можа да изрече:
— Джонс.
Изглеждаше така чистосърдечно смаян, че е изтеглил своето име, щото всички, освен Хънт, се разсмяха.
Джонс изпъчи гърди и опъна назад рамене, за да покаже, че няма да търпи подигравки. Но под тази войнствена външност се чувствуваше съвсем без сили и така ужасно развълнуван, че не смогваше да заговори.
— Е? — провикна се Мак Лауд. — До кога ще чакаме? Щом си пръв, можеш да избираш между дванадесетте жени, синче. Само побързай, да има време да видим кой е за и кой против.
— Амурея — каза Джонс.
Смръщил вежди над детинския си нос, той огледа тревожно присъствуващите, за да види дали някой ще оспори избора му…
— Няма ли възражение? — запита Мак Лауд, размахвайки като бич края на въжето. Залюля го назад, почака няколко секунди и го пусна шумно на земята между краката си.
— Дава ти се!
— Амурея! — извика задавено Джонс като се обърна.
Тя се появи веднага, влезе в осветения кръг, коленичи усмихната до него и го хвана за ръката. Беше нежна и хубавичка, с чистосърдечно лице, по което приличаше донякъде на своя тане. Джонс се отпусна изведнъж с продължително издишане, което можеше да мине и за изсвирване, и за въздишка. Раменете му се свлякоха напред, гърдите му хлътнаха, той наклони глава на една страна и загледа възхитено Амурея. Тя беше до него. Беше негова. Струваше му се, че ще хвръкне от радост. Чувствуваше как животът започва пред тях и никога няма да свърши.