Островът
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът». Краткое содержание книги:
Част от екипажа, заедно с неколцина туземци от остров Таити, се заселват на едно съвършено неизвестно и пусто островче сред океана, за да избягнат санкциите на английските морски власти. Там бели и тъмнокожи трябва да организират съвместния си живот. Но проблемите на съжителството събуждат у белите силно расово чувство и алчни инстинкти — повод за жестоката борба, която се развихря на островчето.
Романът е изпъстрен със силни моменти, предадени с голямо напрежение. Описанията на хората, събитията и природата са необикновено пластични, наситени с особената поезия на топлите южни морета. Но авторът не се задоволява само с художественото претворяване на събития и случки — той ни изправя пред суровия проблем на расизма с всички негови злини и убедително ни сочи дълга да им се противопоставим, да възприемем хуманното разрешение за добро съжителство между всички хора, което е и заключителният вик на последните останали живи на самотния остров.
Книгата получи високата литературна награда „Фратерните“.
— Прочетох и преброих девет хартийки — обясни Пърсел. — И деветте с имената на деветимата англичани. Не видях хартийка с име на таитянин. От това заключавам, че възнамеряваш да ги изключиш от разпределението.
— Не сте се измамили — каза провлечено Мак Лауд.
— Не е справедливо — отвърна твърдо Пърсел. — Ще засегнеш тежко таитяните с подобна постъпка. И те имат еднакво право да си избират жена.
Мак Лауд погледна последователно Смъдж, Уайт и Джонсън с хитро и победоносно изражение, сякаш искаше да им напомни, че едно от предсказанията му се сбъдва. После насочи към Пърсел острата си брадичка, спусна бледите си ресници и каза презрително:
— Не се учудвам, че тая работа идва от вас, Пърсел, защото знае се, че сте, както се казва, неразделни с черните. Господ да ме порази, ако съм видял някога бял човек да обича черните като вас! Все при тях се навирате! Все ги лижете или се оставяте да ви лижат! То е прегръщане, то е милване, то са целувки, то е галене! И с мъже, и с жени! Ама че страст!
Смъдж се ухили, а Джонсън се усмихна и побърза да отвърне стеснително глава, сякаш искаше да подари усмивката си на Мак Лауд, но да я скрие от Пърсел.
— Мръсник — процеди през зъби Бейкър.
Дребничкият Джонс побутна Пърсел по лакътя и каза полугласно:
— Да го ритна ли по задника?
Джонс беше нисък, но много як. Пърсел не отговори. Красивото му русо и строго лице изглеждаше издялано от мрамор. След малко загледа някаква точка над главата на Мак Лауд и каза спокойно:
— Предполагам, че имате други доводи.
Бейкър го погледна с възхищение. На презрението Пърсел отплащаше постоянно на Мак Лауд с още по-голямо презрение. Но по-изискано: без да личи, че иска да обиди.
— Е, да — каза Мак Лауд, — така е, Пърсел, щом искате да знаете, имам и други доводи, които тежат. Пазете се само да не ви заболи, като ги представя: На тоя остров има копилета, които може да не са забелязали, че сме петнадесет мъже, англичани и черни, а има само дванадесет жени… Да предположим сега, че турим всички имена в шапката. Какво ще стане тогава? Ще стане, че тримата последни ще останат без жена.
Той погледна насмешливо наоколо си.
— Може да бъдат черни… но може да бъдат и бели. А представете си, Пърсел, че мене никак не ме грее, ако бъдат бели. Предпочитам без жена да остане някой от вашите любимци, а не Смъдж, Уайт или Джонс…
— Не се грижи за мене — прекъсна го дребният Джонс като изпъчи рамене. — Аз все ще се оправя някак.
— Мак Лауд — каза Пърсел, като се наведе напред, — често пъти не сме съгласни, но този път, послушай ме, въпросът е много сериозен. Представи си какво ще стане, когато таитяните останат сами под смокинята с трите жени, които смяташ да им оставиш.
— Та какво? — отвърна Мак Лауд. — Три жени за шестима мъже не е кой знае колко лошо. По половин жена на всеки. Не е толкова лошо по една жена на двама мъже. Аз често не съм имал и толкова.
— Разбери, че ще ги възмути извън всяка…
— Ще се успокоят — прекъсна го Мак Лауд. — Забележете, Пърсел, че аз нямам нищо против тях. Не бих си губил времето да им ближа физиономията, но нямам нищо против тях. Само че щом трябва да избираме между тях и нас, предпочитам нас. Най-напред нас.
— Противоречиш си.
— Защо? — каза Мак Лауд като се изправи, дълбоко засегнат в шотландската си логика.
— Не искаше офицерите да имат на острова предимства пред моряците, а пък сега даваш предимство на англичаните пред таитяните.
— Никому не давам предимство — отвърна провлечено Мак Лауд, — но ще ви кажа, Пърсел, че в предпочитанията ми има ред. Този, за когото мисля най-напред на сушата или в морето, при попътен вятър или при бури, е номер първи: Джеймс Финчли Мак Лауд, законен син на майка си. После мисля за другарите. После за останалите момчета от „Блосом“. И накрая за черните.
— Това е егоистично гледище — възмути се Пърсел — и вярвай ми, с тежки последици.
— Тежки или леки, такова ми е гледището — отвърна Мак Лауд, сложил ръце на коленете си, ухилил мъртвешкото си лице, още по-хлътнало при светлината на факлите. — Колкото до егоизма, прав сте, Пърсел, не ме е страх от никого. Дори от тия джентълменчета — добави той, като обгърна с един замах на мършавата си ръка всички присъствуващи. — Егоисти, дребнави егоисти, всички до един! Чудесно мнозинство от проклети жалки егоисти ще има против предложението ви, Пърсел!
Той помълча, после добави, като продължаваше да се усмихва:
— Иска ли още някой да се изкаже?
И подхвана почти без да дочака отговор:
— Гласуваме. Кой е против?
Вдигна ръка, последван веднага от Хънт, след това от Смъдж и най-после от Джонсън. Уайт не мръдна. Всички се смаяха. Без да свали ръката си, Мак Лауд се обърна наляво и погледна метиса. Без да трепне, Уайт издържа погледа му с присвитите си черни очи, после извърна полека глава и загледа право пред себе си.