Изчезналите
- Автор: Муни Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Изчезналите». Краткое содержание книги:
— Питайте каквото желаете.
— Рейчъл ставала ли е жертва на някакъв вид тормоз?
— Не.
— Щеше ли да ви каже, ако бе ставала?
— Дъщеря ми и аз бяхме изключително близки. Известно ми бе всичко за Чад, но той никога не я е удрял. Дори тон не й е повишавал. Рейчъл не би приела подобно отношение. За Чад говореше само хубави неща. Мисля, че предишната му жена е малко нещо куку.
— Била ли е Рейчъл нападана?
— Не.
— Казва ли ви е, че я преследват? Че някой й досажда?
— Не. Ако е имало подобно нещо, щеше несъмнено да ми каже. Рейчъл и Чад поддържаха великолепни отношения. Щяха да се женят. Рейчъл бе… Бе толкова умна, така работлива. Сама се издържаше в колежа. Зае пари, за да учи в юридическия. Никога нищо не искаше. Никога не се е забърквала в неприятности. Бе стабилна, напълно уравновесена личност. — Уенди Суонсън избухва в сълзи. Говори през плач. — От полицията ми казаха, че ако някой изчезне и не бъде открит в продължение на първите четирийсет и осем часа, това означава в повечето случаи, че е мъртъв. След края на първата година започнах да приемам мисълта, че Рейчъл няма да се прибере, както и че може никога да не науча какво е станало с нея. И ето че рано тази сутрин ми се обажда приятелка, която работи в същата лаборатория, за да ми съобщи, че Рейчъл е била открита в Масачузетс — открита била жива. Жива! След цели пет години! Паднах на колене и благодарих Богу. И се обаждам да разбера в коя болница да я търся, само за да ми кажат, че е вече мъртва. Била е жива през цялото време и когато аз разбирам това, тя е вече мъртва, а аз не… А аз не успях да я видя. Нямах дори възможност да докосна ръката на моето дете и да кажа колко много я обичам, и колко съжалявам, задето се бях отказала да я чакам. Не можах едно сбогом да й…
— Госпожо Суонсън, аз…
— Не мога да говоря повече. Трябва да затварям.
— Много съжалявам за вашата загуба.
Уенди Суонсън затваря. Дарби стиска слушалката и — без да си дава сметка за това — вдига поглед към стаята на майка си.
Глава 48
Дарби гледа локвите в онова, което е било градината на нейната майка — място, където Шийла прекарваше времето си, преди да се разболее. Тя пуши и мисли за жертвите на Пътника. Според Евън Манинг той ги избира произволно. Но ако това е така, ще бъде трудно да го заловят. Поначало ще бъде много трудно. Той обмисля всички възможности, предвижда ходовете си далеч напред, така че да не бъде открит и заловен. Може вече да е убил Каръл и останалите. Може би точно в този момент се отдалечава с колата си от града и щата. Недей. Не мисли подобни неща.
Всеки служебен имейл се препраща автоматично на личния й, така че да има достъп до електронната си поща по всяко време и от всяко място — дори и на път. Дарби гаси цигарата и се отправя към горния етаж да погледне компютъра. Има съобщение от Мери Бет, свързано със снимките от местопрестъплението.
Мери Бет винаги снима по два пъти: веднъж с дигитална камера и втори път — с лентов апарат. Цифровите снимки не се приемат като доказателство в съда, тъй като могат да бъдат подправени. Но Мери Бет постоянно ги прави, за да могат следователите да ги архивират в база данни, както и да бъдат бързо препращани от едно звено в друго.
Дарби е започнала да ги изучава, когато дочува немощна кашлица. Наднича в коридора и забелязва ивица светлина под вратата на стаята на майка си. Шийла се е събудила и гледа телевизия.
Когато Дарби открехва вратата, забелязва отражение от кадри на днешния инцидент върху стъклата на очилата й.
— Какво ти е на лицето?
— Подхлъзнах се и паднах. Не е толкова зле, колкото изглежда на пръв поглед. Ти как се чувстваш?
— По-добре, след като си се прибрала. — Шийла намалява звука. — Благодаря ти за бележката.
Дарби присяда върху леглото.
— Опитах да се свържа през деня, но линията бе прекъсната. Много съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това.
Шийла махва с ръка, но дъщеря й не пропуска да забележи, че тревогата все още не я е освободила от своята хватка. Даже при тази мека светлина лицето й е измъчено, напълно лишено от цвят. Скоро.
Дарби ляга до майка си и я прегръща.
— Знаеш ли какво се сетих днес? За оня път, когато те хвана подводно течение и за малко да се удавиш. Беше на осем години.