Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Те се отварят — предположи Каладин.
— Да. Откъде знаеше, че това ще стане?
— Те бяха в лагера на Садеас, когато ние бяхме зачислени изключително да работим в пропастите. Видяха какво направихме и чуха приказките за нашите упражнения долу. Когато ги сваляме в пропастта, ние все едно ги каним. Нещо като посвещение.
Тефт имаше проблеми да заинтригува бившите мостови с обучението. Старият войник се разпенваше от раздразнение — те държаха да останат с Каладин, вместо да се разотидат свободни, защо тогава не искаха да учат?
Имаха нужда от покана. Не само с думи.
— Да. Хубаво. Сигзил ме праща. Иска да знае готов ли си да упражниш способностите си.
Каладин пое дълбоко дъх, погледна Сил и кимна.
— Да. Доведи го. Можем да го направим тук.
— Ха! Най-сетне. Водя го.
10
Червен килим, по-рано бял
Светът свърши и Шалан беше виновна.
— Преструвай се, че въобще не е ставало — прошепна баща ѝ. Той обърса нещо влажно от бузата ѝ. Палецът му стана червен. — Аз ще те защитя.
Стаята ли се тресеше? Не, това бе Шалан. Разтреперана. Чувстваше се толкова малка. По-преди единадесет години ѝ се струваха много. Но тя беше дете, все още дете. Толкова малка.
Вдигна поглед към баща си и потрепери. Не можеше да мига; очите ѝ бяха застинали отворени.
Баща ѝ зашепна, премигна и заплака.
— В дълбоки пропасти ти спи, наоколо ти мракът…
Познатата приспивна песен, която той винаги ѝ пееше. В стаята зад него на пода се бяха проснали тъмни тела. Червен килим, по-рано бял.
— Скалата е постелка твоя, спи, детенце мило мое…
Баща ѝ я взе в ръцете си и тя усети как кожата ѝ се загърчи. Не. Не, тази обич не беше правилна. Едно чудовище не бива да бъде обичано. Чудовище, което убива. Не.
Тя не можеше да се движи.
— Буря иде, ала ще те сгрее, люлчицата ти ще залюлее…
Баща ѝ пренесе Шалан над тялото на жена в бяло. Малко кръв. Мъжът кървеше. Майка ѝ лежеше с лицето надолу, тъй че Шалан не можеше да види очите. Ужасните очи.
Шалан почти можеше да си представи, че приспивната песен е краят на някакъв кошмар. Че е нощ, че тя се е събудила с писъци и че баща ѝ пее, за да я приспи…
— Чудни камъни ще блеснат, спи, детенце мое.
Подминаха зазиданата в стената каса на баща ѝ. Тя сияеше ярко, и от пукнатините около затворената врата се процеждаше светлина. Вътре имаше чудовище.
— С песен лесно ще заспиш, спи, детенце мое.
С Шалан на ръце, баща ѝ излезе от стаята и затвори вратата зад труповете.
11
Илюзия на възприятието
„Ние разбираемо бяхме съсредоточени върху Садеас. Предателството му бе все още скорошно и аз всеки ден виждах белезите му, минавайки покрай празните казарми и скърбящите вдовици. Ние знаехме, че Садеас няма просто да стои и да се гордее с убийствата си. Задаваха се още.“