Сияйни слова

Каладин поведе хората си долу в пропастта, както му се полагаше по право.

Използваха въжена стълба, както в армията на Садеас. Старата им стълба беше противна вещ — въжетата бяха оръфани и обрасли тук-там с мъх, дъските бяха очукани от твърде много бури. Каладин не беше губил човек заради проклетата стълба, но тя винаги го тревожеше.

Днешната беше чисто нова. Знаеше със сигурност, понеже снабдителят Ринд се попочеса по главата, когато чу искането му, а после нареди да изработят стълба по негови изисквания. Стълбата беше яка и добре изработена, като самата далинарова армия.

Каладин скочи долу. Сил се спусна и кацна на рамото му, а той вдигна една сфера, за да огледа дъното на пропастта. Сапфиреният броам струваше повече от всичките заплати на Каладин като мостови накуп.

В армията на Садеас често пращаха мостовите в пропастите. Каладин не знаеше дали целта беше да се използва всеки възможен ресурс на Пустите равнини, или просто да се намери някаква тежка — и прекършваща волята — работа за мостовите между пробезите.

Тук обаче дъното на пропастта беше недокоснато. Из отломките от бурите не се виеха пътеки, върху мъха по стените нямаше надраскани указания. Подобно на останалите пропасти, и тази се отваряше като ваза, по-широка на дъното, отколкото на неравния горен край — последица от водите, които се стичаха долу по време на буря. Дъното беше сравнително равно, загладено от засъхналия утаен крем.

Наложи се Каладин да си проправя път през всякакви отломки. Клони и пънове, довлечени тук от дърветата из равнините. Строшени черупки на скални пъпки. Безброй плетеници изсъхнали ластари, усукани като вълна.

И трупове, разбира се.

Много трупове свършваха долу в пропастите. Когато хората загубеха сражение за някое плато, трябваше да отстъпят и да оставят своите покойници. В името на Бурите! Садеас често изоставяше мъртвите дори при победа. А мостовите изоставяше ранени, ако и да можеха да бъдат спасени.

След буря мъртвите се озоваваха тук, в пропастите. И понеже бурите се движеха на запад, към военните лагери, водата носеше труповете в същата посока. На Каладин му беше трудно да върви, без да настъпва кости, омотани в натрупаните по дъното растения.

Напредваше възможно най-почтително. Скалата слезе след него и промълви нещо на родния си език. Каладин не можа да прецени ругатня ли беше, или молитва. Сил се стрелна от рамото му и се спусна в дъга към земята. После прие формата на млада жена с проста рокля, която се размиваше в мъгла под коляното. Каладин приемаше това за неин истински образ. Сил кацна на един клон и се взря в стърчаща от мъха бедрена кост.