Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Бавно се обърнах и го погледнах, сякаш го предизвиквах да остане там. Той беше старец и угасналите му сиви очи се впиваха в мен с упорита наглост, и аз се взирах в него и чух как от зяпналата ми уста се изтръгна мощен рев. Той сякаш излизаше от дълбините на душата ми, този рев. И ставаше все по-силен и по-силен, докато малцината, останали долу, отново се разтрепериха и запушиха уши и дори Никола, устремен напред, се преви, стиснал главата си.
И все пак мъжът не помръдваше от ложата — намръщен, гневен, стар и упорит, с рунтави вежди, надничащи изпод сивата му перука.
Засилих се и прескочих празния театър, приземих се в ложата право пред него. Ченето му увисна против волята му, а очите му се разтвориха отвратително широко.
Изглеждаше обезобразен от възрастта — с прегърбени рамене и разкривени пръсти, ала духът в погледа му бе над всякакви суета и компромис. Устата му се сви, брадата му щръкна. Из пазвата на редингота си той извади пистолет, стисна го с две ръце и се прицели в мен.
— Лестат! — изкрещя Ники.
Ала изстрелът гръмна и куршумът ме удари с пълна сила. Не помръднах. Стоях също тъй неподвижно като стареца преди. Вълна от болка ме заля и утихна, и остави подире си ужасно туптене във вените ми.
Кръвта бликна. Тя шуртеше така, както не бях виждал кръв да шурти. Попи в ризата ми и усещах как потече по гърба ми. Но туптенето нарастваше все повече, и по гърба и гърдите ми се разля топло, парещо чувство.
Мъжът гледаше втрещен. Пистолетът падна от ръката му. Главата му се отметна назад, очите му се подбелиха и тялото му се свлече, сякаш му беше излязъл въздухът, и той се строполи на пода.
Ники бе изтичал по стълбите и сега нахлу в ложата. От устата му излизаше тихо, истерично мърморене. Мислеше, че е станал свидетел на моята смърт.
А аз стоях и продължавах да се вслушвам в тялото си, обзет от онази ужасна самота, която бе моя, откакто Магнус ме бе преобразил във вампир. И знаех, че раните вече ги няма.
Кръвта засъхваше по копринената жилетка, засъхваше по гърба на разкъсаното ми сако. Тялото ми пулсираше там, където куршумът бе преминал през мен, и онова туптене отново разтърсваше вените ми, ала раната вече я нямаше.
Никола, когато дойде на себе си и ме погледна, видя, че съм невредим, въпреки че разумът го убеждаваше, че не може да е вярно.
Промъкнах се покрай него и тръгнах към стълбището. Той се хвърли върху мен и аз го блъснах. Не можех да го гледам, не можех да понеса мириса му.
— Махни се от мен! — извиках.
Ала той отново се хвърли върху мен и сключи ръце около шията ми. Лицето му бе подпухнало, и издаваше някакъв ужасен звук.
— Пусни ме, Ники! — креснах заплашително. Ако го бутнех твърде грубо, щях да изтръгна ръцете му от ставите, да му строша гръбнака.
Да му строша гръбнака…
Той хленчеше и пелтечеше. И само за една мъчителна частица от секундата звуците, които издаваше, бяха също тъй ужасни, както и цвиленето на умиращото ми животно в планината, моята кобила, смазана като насекомо в снега.
Не осъзнавах какво върша, когато разкъсах хватката му. Тълпата се разбяга с писъци, когато излязох на булеварда.
Рено се втурна напред, въпреки, че се мъчеха да го удържат.
— Мосю! — той сграбчи ръката ми, понечи да я целуне и спря, втренчен в кръвта.
— Няма нищо, драги ми Рено — казах му, изненадан от спокойствието и мекотата в гласа си. Ала нещо ме разсея, когато заговорих отново. „Трябва да се вслушам в това нещо“ — помислих си, ала продължих. — Изобщо не мисли за това, драги ми Рено. Фалшива кръв — сценичен реквизит, илюзия, нищо повече. Всичко беше илюзия.
Нов вид театър. Драма на гротеската, да, на гротеската.
Ала същото онова отново ме разсея, нещо, което усещах в мелето край себе си — хората се скупчваха и се натискаха да дойдат по-близо, ала не твърде близо, слисаният Никола ме гледаше.
— Продължавайте с вашите представления — говорех, но едва успявах да се съсредоточа върху думите си. — С вашите акробати, с вашите трагедии, с вашите по-цивилизовани спектакли, ако желаете.
Извадих банкнотите от джоба си и ги пъхнах в разтрепераната му ръка. Разсипах монети по плочника. Актьорите страхливо се стрелнаха да ги събират. Заоглеждах тълпата — търсех с очи източника на това странно разсейване, какъв бе той? Не бе Никола, който ме гледаше с покрусена душа, застанал на вратата на опустелия театър.