Вампирът Лестат
- Автор: Райс Энн
- Серия: The Vampire Chronicles #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Изток -Запад
- ISBN: 978-619-152-139-5
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вампирът Лестат». Краткое содержание книги:
Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга — да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света… Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността…
С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.
Разперих ръце. Подгънах коляно и започнах да се въртя като акробатите и танцьорите — кръг и още един, и още един, стъпил на един крак върху топката, без усилие, все по-бързо и по-бързо, а после се преметнах напред и описах кръг с цигански колела, а после и със салта, подражавах на всичко, което бях виждал някога да играят по панаирите.
Мигом гръмнаха аплодисменти. Аз бях също тъй пъргав, както и в селото, а сцената бе малка и ме спираше, а таванът като че ме затискаше, и димът от лампите ме притискаше отвсякъде. Песничката на Фламиния отново изникна в ума ми и аз я запях с цяло гърло и отново започнах да скачам и да се въртя, а после зяпнах в тавана, подгънах колене, готов за скок, и издигнах тялото си нагоре.
Само след миг докоснах гредите и беззвучно, грациозно се спуснах на пода.
Публиката ахна. Малката тълпа зад кулисите се смая. Музикантите в оркестровата яма, които бяха замлъкнали, се въртяха и споглеждаха. Те виждаха, че въже няма.
Но аз отново се издигах за възторг на публиката и този път въртях салта чак догоре, пак се издигнах над изрисуваната арка и се спуснах в още по-бавни и по-изящни въртения.
Крясъци и ликуване заглушиха ръкоплясканията, но онези зад кулисите бяха онемели. Ники стоеше на самия край и устните му беззвучно изговаряха името ми.
— Трябва да е фокус, илюзия! — шушнеха от всички страни. Хората настояваха съседите им да се съгласят. Пред мен за миг лъсна лицето на Рено, със зяпнала уста и мигащи очи.
Но аз отново се бях впуснал в танц. И този път публиката вече не я бе грижа за неговото изящество. Почувствах го, защото танцът се превърна в пародия — всеки жест изпълнявах с по-широк замах, по-продължително и по-бавно, отколкото би могъл да издържи всеки човек танцьор.
Някой кресна зад кулисите и го сгълчаха да мълчи. Музикантите и публиката от предните редове започнаха да подвикват. Хората се обезпокоиха и си зашепнаха, ала сганта от галерията продължи да ръкопляска.
Внезапно се метнах към публиката с намерението да ги сплаша за назидание за проявената грубост. Няколко души толкова се стреснаха, че скочиха и се опитаха да побегнат в проходите. Един от тръбачите изтърва инструмента си и се изкатери навън от ямата.
Виждах възбудата и дори гнева по лицата им. Какви бяха тези илюзии? Изведнъж бях престанал да ги забавлявам — те не можеха да проумеят уменията ми, и нещо в сериозното ми държание ги плашеше. За един ужасен миг усетих тяхната безпомощност.
Усетих и че са обречени.
Огромна орда от тракащи скелети, увити в плът и дрипи — това бяха те, ала в тях пламтеше кураж, и те ми крещяха в своята неудържима гордост.
Бавно вдигнах ръце, за да привлека вниманието им, и с много силен, нетрепващ глас запях песничката за Фламиния, моята прелестна Фламиния, глупав малък куплет се преля в друг куплет, и гласът ми кънтеше все по-силно и по-силно, и изведнъж хората пред мен започнаха да стават и да крещят, ала аз пеех все по-силно, докато заглуших всеки друг шум, гласът ми премина в непоносим рев и аз ги виждах всичките, стотици, как стават и преобръщат пейки, стиснали главите си.
Устите им бяха изкривени в гримаси, от тях се изтръгваха беззвучни викове.
Пандемониум. Писъци, проклятия, всички се препъваха и напираха към вратите. Съдираха завеси от окачалките им.
Мъже скачаха от галерията, за да побегнат на улицата.
Спрях да пея ужасяващата песен.
Стоях и ги гледах в кънтящата тишина — слабите изпотени тела, които се щураха тромаво във всички посоки. Вятърът нахлуваше през отворените врати, и аз усетих как сърнен студ сковава всичките ми крайници, а очите ми сякаш бяха стъклени.
Без да погледна, аз вдигнах меча си и пак го закопчах, закачих с пръст кадифената яка на смачканата ми, прашлясала пелерина и я вдигнах от пода. Всички тези жестове изглеждаха гротескни, като всичко останало досега, и ми се струваше маловажно, че Никола се опитваше да се изтръгне от хватката на двама актьори, които го удържаха, уплашени за живота му, а той крещеше моето име.
Ала нещо сред хаоса привлече вниманието ми. Стори ми се важно — всъщност ужасно, ужасно важно — че една фигура се бе надигнала в едната от отворените ложи и тя не се мъчеше да избяга, дори не помръдваше.