Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— Не ми харесва — измърмори Анабет. — Не е хубаво да се разделяме.
— Ще ги видим отново — отвърнах уверено, за да я успокоя. — Хайде, да вървим, че ще изтървем паяка.
Не след дълго в прохода започна да става горещо.
Каменните стени излъчваха топлина. Все едно вървяхме през пещ. Таванът надвисна ниско, чуваше се силно бучене, все едно наблизо течеше някаква метална река. Но паякът продължаваше напред и Анабет тичаше след него.
— Чакай! — извиках.
Тя хвърли поглед през рамо.
— Какво?
— Сетих се нещо… Хефест каза за Атина…
— Че се е заклела никога да не се омъжва — прекъсна ме Анабет. — Също като Артемида и Хестия. Атина е от богините девици.
Премигах. За първи път го чувах.
— Но в такъв случай…
— Как са се появили децата й?
Кимнах. Сигурно се бях изчервил, но се надявах тя да го отдаде на горещината.
— Пърси, нали знаеш как се е родила Атина?
— Изскочила е от черепа на Зевс, направо с бойните си доспехи.
— Точно така. Не се е родила по нормалния начин. Тя е дете на разума — в буквалния смисъл на думата. И децата й се раждат по същия начин. Когато Атина се влюби и някой простосмъртен, тя всъщност се влюбва в интелекта му — по същия начин е обичала и Одисей, за което се разказва в легендите. За нея тази среща на умовете е най-чистата любов.
— Значи баща ти и Атина… значи ти не си…
— Аз съм дете на разума — отвърна Анабет. — Децата на Атина се появяват в резултат на божествения разум на майка ни и на гениалността на простосмъртния ни баща. Ние сме дар, благослов от Атина за мъжете, които тя харесва.
— Но…
— Пърси, паякът вече е напред. Наистина ли искаш да знаеш как точно съм се родила?
— Ааа… Не, не, благодаря.
Тя се усмихна.
— Така си и мислех.
Анабет отново хукна напред. Последвах я, като си мислех, че в представата ми за нея беше настъпила безвъзвратна промяна. Така или иначе, някои въпроси беше по-добре да си останат загадка.
Бумтенето се усили. След около половин миля изскочихме в пещера с размерите на стадион. Паякът ни се спря и се сви на топка. Бяхме пристигнали в ковачницата на Хефест.
На петдесетина метра под нас бълбукаше лава. Намирахме се на скален корниз, който обикаляше цялата пещера. Над пропастта минаваше плетеница от метални мостове. В средата имаше голяма платформа, пълна с всевъзможни машинарии, котли, огнища и най-голямата наковалня, която някога съм виждал — железен блок с размерите на къща. Около нея се мотаеха тъмни сенки на странни създания, които заради разстоянието не можех да видя ясно.
— Няма да успеем да се промъкнем незабелязано — измърморих.
Анабет взе металния паяк и го пъхна в джоба си.
— Аз ще отида. Ти ме чакай тук.
— Недей! — изсъсках аз, но тя не ми даде възможност да възразя, а направо нахлупи шапката-невидимка и изчезна.
Не се осмелих да се развикам след нея, но въпреки това изобщо не ми харесваше мисълта да я оставя да върви сама. След като онези на платформата можеха да доловят приближаването на един бог, как си въобразяваше Анабет, че ще се промъкне при тях?
Хвърлих поглед назад към прохода, от който бяхме дошли. Искаше ми се Тайсън и Гроувър да бяха тук. Накрая реших, че повече не мога да стоя със скръстени ръце. Запълзях по корниза над лавата, като се надявах, че отблизо ще виждам по-ясно платформата.
Горещината беше непоносима. В сравнение с нея, ранчото на Герион беше зимна приказка. Очите ми сълзяха от дима. Едва се крепях да не падна. След малко стигнах до една метална количка — нещо като вагонетка от рудниците. Повдигнах платнището — беше пълна с метални боклуци. Понечих да я заобиколя и в този миг се чуха гласове, които идваха от някакъв страничен тунел.
— Да я докарам ли? — попита някой.
— Да — отвърна друг. — Филмът е към края си.
Целият настръхнах. Нямаше време да се върна. Нямаше къде да се скрия… освен във вагонетката! Шмугнах се вътре и придърпах платнището отгоре. Стиснах в ръката си Въртоп, готов, ако ми се наложеше, да си проправя път с бой.
Вагонетката пое напред.
— Уф! — изпъшка дрезгаво първият глас. — Това тук тежи цял тон!
— Божествен бронз — отвърна вторият. — Какво искаш?