Деветдесет и трета година

От другата страна: Антоан-Луи-Леон Флорел дьо Сен-Жюст, двадесет и три годишен, бледен, с правилен профил, с ниско чело и с дълбока тъга, отразена в загадъчния му поглед; Мерлен от Тионвил303, когото германците наричаха „Фьойер-Тойфел“ — Огнения дявол, Мерлен от Дуе, престъпният автор на закона за подозрителните; Субрани304, когото народът на Париж поиска на 1 прериал305 да бъде генерал; бившето кюре Льобон306, който сега държеше сабя в ръката, пръскала преди това светена вода; Бийо-Варен307, който предсказваше, че в бъдещото съдопроизводство ще има арбитри съдии; Фабр д’Еглантин308, който има едно прекрасно хрумване — републиканския календар, както Руже дьо Лил309 има възвишеното вдъхновение „Марсилезата“, но нито единият, нито другият не се прояви втори път; Манюел310, прокурорът на Комуната, който бе казал: „Един мъртъв крал не значи един човек по-малко“; Гужон311, който бе участвувал при превземането на Трипщадт, Нойщадт и Шпейер и бе видял бягството на пруската армия; Лакроа312, който от адвокат стана генерал и получи орден „Сен-Луи“ шест дни преди 10 август; Фрерон Терсит, син на Фрерон-Зоил313; Рюл314, неумолимият претърсвач на железните каси, предопределен да бъде сред самоубилите се републиканци, сложил сам край на живота си в деня, когато умираше републиката; Фуше315, човекът с демонска душа и лице на смъртник; Камбулас316, приятелят на татко Дюшен, който казваше на Гилотен317: „Ти си от Клуба на феланите, но дъщеря ти е от Клуба на якобинците“; Жаго318, който отговаряше на тия, които оплакваха голотата на затворниците, със следните жестоки думи: „Самият затвор е каменна дреха“; Жавог319, страшният обирач на гробовете в Сен-Дени; Ослен320, изпълнител на присъди, който укриваше в дома си осъдената на изгнание госпожа Шари; Бантабол321, който, когато председателствуваше, даваше знак на публиката да ръкопляска или да освирква; журналистът Робер322, съпруг на госпожица Кералио323, която пишеше: „Нито Робеспиер, нито Марат не идват у дома; Робеспиер може да дойде, когато поиска, Марат — никога“; Гаран-Кулон, който гордо бе извикал, когато Испания се бе намесила в процеса на Луи XVI, че Събранието не е длъжно да чете писмото на един крал, защищаващ друг крал; Грегоар, епископът отначало достоен за църквата, но по-късно при Империята отказал се от републиканеца Грегоар, като стана граф Грегоар; Амар324, който казваше: „Цялата земя осъжда Луи XVI. Към кого да се обърнем за присъда? Към планетите ли?“; Руйе325, който на 21 януари се беше противопоставил срещу оръдейната стрелба от Пон-Ньоф, като каза: „Една кралска глава не трябва при падането си да вдига повече шум, отколкото главата на който и да е човек“; Шение326, братът на Андре; Вадие, един от тия, които слагаха пистолета си на трибуната; Панис327, който казваше на Моморо: „Аз искам Марат и Робеспиер да се целунат на моята маса, у дома“. — „Къде живееш ти?“ — „В Шарантон.“328 — „Щях да се учудя, ако живееше другаде“ — казал Моморо; Льожандр, който бе касапинът на революцията във Франция, както Прайд329 бе касапинът на революцията в Англия; „Ела тук, за да те убия“ — викаше той на Ланжюине. А Ланжюине отговаряше: „Най-напред издай декрет, че съм вол“; Коло д’Ербоа, този злокобен комедиант с антична маска с две уста, които казват „да“ и „не“, одобрявайки с едната това, което другата хулеше, за да очерня Карие в Нант и да превъзнася Шалие330 в Лион, за да изпраща Робеспиер на ешафода, а Марат в Пантеона; Женисийо331, който искаше смъртна присъда за всеки, който носи медала „Мъченикът Луи XVI“; Леонар Бурдон332, учителят, който бе предоставил къщата си на стареца от Мон-Юра; морякът Топсан333, адвокатът Гупийо334, търговецът Лоран Льокоантр335, лекарят Дюем336, скулпторът Сержан337, художникът Давид, принцът Жозеф Егалите. И другите: Льокоантр-Пюираво, който искаше Марат с декрет да бъде обявен „за умопобъркан“; Робер Ленде, неспокойният създател на този октопод, чиято глава беше Комитетът на обществената безопасност и който обхващаше Франция със своите двадесет и едно хиляди пипала, които се наричаха революционни комитети; Льобьоф338, за когото Жире-Дюпре в своята книга „Коледата на лъжепатриотите“ беше посветил следния стих: „Льобьоф видя Льожандр и замуча“339; Томас Пейн340, милостив американец; Анахарсис Клоотс, немски барон милионер, атеист, ебертист, наивник; неподкупният Льоба, приятел на семейство Дюпле; Ровер341, един от редките хора, които са зли заради злобата, защото изкуството заради изкуството е по-разпространено, отколкото се мисли; Шарлие342, който искаше да се говори с аристократите на ви; Талиен343, човек чувствителен и свиреп, който от любов ще направи 9 термидор344; Камбасерес345, прокурорът, който ще стане принц; Карие, прокурорът, който ще се превърне в тигър; Лапланш346, който един ден ще извика: „Аз искам оръдието да има предимство, когато се дава тревога“; Тюрио347, който искаше да гласуват открито съдиите на Революционния трибунал; Бурдон от Оаза348, който предизвикваше на дуел Шамбон, издаваше Пейн и беше издаден от Ебер; Файо349, който предлагаше „да се изпрати във Вандея една армия от подпалвачи“; Таво350, който на 13 април бе почти посредник между жирондинците и монтанярите; Верние351, който искаше жирондинските вождове и монтанярските вождове да отидат да служат като прости войници; Ревбел352, който се затвори в Майнц; Бурбот353, чийто кон бе убит под него при превземането на Сомюр; Гимберто354, който командуваше армията на Шербурското крайбрежие; Жар-Панвилие355, който предвождаше армията на Ларошелското крайбрежие; Льокарпантие356, който командуваше ескадрата в Канкал; Робержо357, когото очакваше засада в Ращадт; Прийор от Марна, който носеше в лагерите своите стари еполети на ескадронен командир; Льовасьор358 от Сарт, който с една дума убеди Серан, командира на батальона в Сент-Аман, да се самоубие; Ревершон359, Мор360, Бернар дьо Сент361, Шарл Ришар362, Льокинио и начело на тази група един Мирабо, който се наричаше Дантон.