Операция „Скайхук“
- Автор: Нанс Джон
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Коала
- ISBN: 954-530-093-3
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Операция „Скайхук“». Краткое содержание книги:
По същото време компютърният спец доктор Бен Коул разработва „черен проект“ — системата „Бумеранг“. В разгара на изпитанията той с ужас открива, че някой е въвел чужд код в неговата програма — основа на свръхсекретната операция „Скайхук“, провеждана от ВВС на САЩ. Коул е на косъм от смъртта, когато експерименталният самолет, в който се намира самият учен, излиза от контрол. Но още по-бърза и страшна е друга заплаха — с пръст върху спусъка на ракетите си, пилотите на два изтребителя F-15 чакат заповед да унищожат секретния самолет, преди да се е разбил, за да не останат никакви следи. Коул има само две минути, за да открие някакъв изход…
Още докато Бен Коул се мъчи да разкрие замислите на заподозрения саботьор, в залите на съда се разиграва друга драма, тясно свързана с първите две. Ейприл, дъщерята на капитан Роузън, заедно с приятелката си — младата адвокатка Грейси О’Брайън, брани правата на своя баща. Но се оказва, че двете са влезли в неравна битка с тъмни сенки, облечени във власт и могъщество.
„Доброто понякога побеждава, Ейприл“ — окуражава приятелката си Грейси. Но изходът от този сблъсък сякаш не подкрепя подобен оптимизъм — пътищата на всички участници в тази драма са много по-тясно преплетени, отколкото самите те предполагат, а най-големият въпрос е: ще издържат ли докрай в битката за оцеляване? Операция „Скайхук“ е в ход.
— Разбира се. Имам си видеокамера с обектив „рибешко око“, имам си малки камери, големи камери, дори онези модерни дистанционно управляеми камери за оглед на подводната част на корпуса.
— И всичките работят и на батерии, и на ток?
— Да, но…
— Знам, че имаш и един малък преносим генератор.
Джим кимаше.
— Добре. Това може да сработи. Аз пък имам люк в носа на самолета. Тогава защо да не отидем там, където сочат тези координати, с видеоапаратурата и генератора, да пуснем камера във водата и да видим какво ще открием. Ще ни трябват само трийсетина минути да стигнем до мястото.
— Но това е в открито море, Скот — рече Джим загрижено.
— Ей, ще се справя. Някога си вадех хляба с това да приземявам нощем невъзможно големи реактивни самолети на люлеещата се палуба на самолетоносача. В сравнение с това кацането с уиджъна в открито море си е направо фасулска работа.
Доблър се почеса по брадата.
— Аз не се безпокоя за теб.
— За стомаха си ли се безпокоиш?
Джим кимна, а Скот погледна Ейприл и посочи моряка ветеран.
— Може да даяни на петметрови вълни с малка лодчица без проблеми, но винаги когато самолетът ми е в открито море, го хваща морската болест.
— Аеропланът се клати по-различно — рече Джим.
— А на всичкото отгоре сам е пилот — добави Скот.
— Мисля, че всичко ще е наред, Скот. Имам от онези превръзки за китките срещу морска болест.
— Ще държа самолета така, че никак да не клати… — Скот замлъкна и погледна към Ейприл, която извъртя очи и сви рамене.
— О, хайде, давай. Знам, че много ти се иска.
Той я дари с широка усмивка.
— Мацката подкрепя! Благодаря. Сега вече се чувствам по-добре.
— Мога да си представя — рече тя.
— Ейприл, има още нещо — каза Джим. — Макар да имаме точните координати, възможността да намерим останките бързо е много малка. Можем просто да си изгубим времето. Почти сигурно е, че за да ги намеря, ще ми трябва ехолокаторът със страничен обзор, а той е монтиран на кораба ми.
— Разбирам — отвърна тя, — но наистина ще ви бъда много благодарна, ако поне опитаме веднага.
Двамата мъже погледнаха едновременно часовниците си, след което Джим изпъшка и се изправи.
— Е, добре, защо не — рече той и намигна на Ейприл. — И без туй няма какво друго да правим.
— Нищо няма да ти стане, Джим, гарантирам ти.
— Да бе — изръмжа той и пое към вратата, за да донесе апаратурата си. — Сякаш не съм ги чувал тези приказки и преди.
Двадесет и втора глава
Четвъртък следобед, ден четвърти
Офиси на „Юниуейв“
Военновъздушна база „Елмъндорф“, Аляска
— Ей, Бен?
Бен Коул подскочи на стола си и неволно извика, докато се изправяше с разтуптяно сърце.
— Господи, Бен, аз съм — рече една жена от екипа му и се ококори. — Извинявай, че те изплаших.
Той се опита да се засмее и да не се улови за сърцето, което продължаваше да бие ускорено.
— Ох! Извинявай за реакцията ми. Просто бях се увлякъл много по един проблем.
— Очевидно — рече тя и поклати глава. — Ти поиска тези папки, искаше да знаеш докъде сме стигнали с търсенето. Приключихме го на осемдесет процента.
— И… нищо?
— Не можем да намерим нищичко, което да не е наред.
— Никакви нови хипотези?
Тя поклати глава.
— Всички сме на мнение, че ако и останалите двайсет процента не покажат признаци за „замърсяване“, програмата е отлична и проблемът трябва да е в онази платка. По някакъв начин тя просто е била причината да се лети на петнайсет метра над водата.
Бен кимна и едва потисна изгарящото желание да й обясни защо това просто не можеше да бъде вярно.
— Чух те, че ще използваш този следобед малко време на „Крей“? — попита тя, имайки предвид суперкомпютъра в главната квартира на „Юниуейв“ в Северна Каролина, с който трябваше да се осъществи връзка посредством оптичен кабел.
— Искам да проверя една шантава хипотеза.
— Каква е тя?
— Обезпокоителна, ако греша, а най-вероятно греша.
— Добре — отвърна тя, подаде му папките и излезе.
Бен погледна часовника си. Резервацията му за компютъра „Крей“ бе в четири следобед местно време (Анкъридж), което бе след по-малко от десет минути. Сети се, че не бе хапвал нищичко от сутринта, но отхвърли тази мисъл. Щеше да се погрижи за яденето по-късно. Това бе далеч по-важно.