Ловецът на глави
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #17
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-903-6
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ловецът на глави». Краткое содержание книги:
След като обува изработените ръчно обувки „Джон Лоб“ и пъха своя тунингован „Колт“, модел 1911 г., в кобура, облича любимото си палто от викуня,ексцентричният специален агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст, се присъединява към лейтенант Винсънт Д’Агоста, от Нюйоркското полицейско управление, за да участва в разследване на убийство.
Жертвата е Грейс Озмиян, дъщеря на ИТ-милиардера Антон Озмиян, която е обезглавена. Видна наркоманка и купонджийка, а баща й се ползва със славата на „първокласен мръсник“, така че полицията не може да се оплаче от липсата на заподозрени. Убиецът, на когото лепват прякора Ловеца на глави не се спира: следва адвокат на мафията; двойка, която ограбва хора с проблемни ипотеки и колкото и да е странно, една нигерийка, носителка на Нобеловата награда за мир. Романът е един от най-добрите в поредицата за Пендъргаст. Заплашвани от скрита зад всяка сянка смърт, героите и читателите нямат миг спокойствие.
Д’Агоста гледаше, докато Храдски го правеше, и ето ти го и мъжа да влиза във вратата в 3:42 следобед. Видяха как влезе във въртящата се врата, отиде право при електронната бариера, плъзна електронната си карта и тя веднага се отвори.
— Какво показва времевият печат за плъзгането на картата? – попита Пендъргаст.
— Три и четиресет и три и две секунди – отговори Храдски, след като погледна записа.
— Моля, проверете в данните на охранителната система кой се е регистрирал по същото време.
— Да, умно. – Храдски натисна още няколко клавиша, след това се смръщи на изображението, което се показа на екрана. Гледа го дълго време с издути устни. После опита отново същата команда.
— Е? – попита Д’Агоста. – Кой е?
— Никой. Никой не се е регистрирал в същия момент.
В този миг от далечния ъгъл на помещението се появи Къри, след като бе провел няколко телефонни разговора.
— Лейтенант?
— Какво има?
— Роланд Макмърфи е прекарал целия ден в болницата, защото са му слагали колостомна торбичка.
Те излязоха от фоайето на площада пред Крайбрежния финансов център, където се беше струпала шумна тълпа, която викаше и размахваше плакати.
— Само това липсваше – демонстрация. Какво, по дяволите, искат? – попита Д’Агоста.
— Нямам представа – отговори Къри.
Докато Д’Агоста търсеше път през кипящата маса, започна малко по малко да схваща какво става. Всъщност протестираха две твърде различни групи. Едната размахваше плакати и скандираше: „Долу единият процент!“ и „Обезглавете алчните корпорации!“. Тези хора бяха от по-младия и мърляв спектър на левицата, които Д’Агоста помнеше от протестите „Окупирай Уолстрийт“ преди няколко години. Другата група беше твърде различна. Много от нея също бяха млади хора, но носеха палта и вратовръзки и приличаха повече на мормонски мисионери, отколкото на крайни левичари. Те не викаха, а носеха плакати с различни лозунги като: „Кой те притежава?“; „Добре дошли край кладата на суетата“; „Най-добрите неща в живота не са вещи, а консуматорството е смъртоносна болест“.
Макар и двете страни да бяха убедени в порочността на парите, те си подвикваха обиди и там, където двете тълпи се срещаха, избухваха малки сбивания. През това време от различни страни се стичаха все повече и повече хора, за да се присъединят към тях. Докато Д’Агоста ги наблюдаваше, откри, че един мъж, изглежда, е водач на по-тихата група – слаб, сивокос, облечен в дълго, мръсно палто, под което се виждаше нещо, приличащо на монашеско расо. Той носеше плакат, на който пишеше:
СУЕТА
Под думата имаше грубо нарисуван огън.
— Ей, виждаш ли онзи тип? Какво мислиш за него?
Пендъргаст погледна натам.
— Йезуит според износеното расо под палтото. А плакатът е алюзия с кладата на суетата на Савонарола{29}. Винсънт, не мислиш ли, че това е много интересно развитие на днешното положение? Нюйоркчани не спират да ме изненадват.
Д’Агоста имаше смътен спомен, че е чувал нещо за лудия Савонарола, изиграл роля в италианската история, но не можа да го свърже с нещо конкретно.
— Тези тихите ме плашат повече от кряскащите боклуци, защото, изглежда, наистина го мислят.
— Прав си – отговори Пендъргаст. – Май си имаме работа не само със сериен убиец, а и със социален протест. И то на две различни движения.
— Да, и ако не решим бързо случая, в Ню Йорк като нищо може да избухне гражданска война.
35.
Марсдън Суоп излезе в декемврийския мраз от своя апартамент на Източна 125-а улица и се опита да диша дълбоко, за да се отърве от застоялия въздух в сутеренното си студио. След протеста вчера следобед се чувстваше зареден с енергия. Оттогава – осемнайсет часа без прекъсване – Суоп седя пред своя стар компютър „Гетауей“, потопен в блога си, Туитър, Фейсбук, Инстаграм, като пращаше и имейли. Удивително, мислеше си той, как една скромна идея може за толкова кратко време да порасне като снежна топка в нещо толкова голямо. Светът жадуваше онова, което той можеше да му предложи. Какво странно усещане след всички години работа в неизвестност и бедност.
Той си пое още няколко пъти дълбоко дъх. Чувстваше се леко замаян не само от дългото взиране в компютърния монитор, но и защото от два дни не беше ял. Не изпитваше глад, но знаеше, че трябва да хапне нещо, за да продължи да функционира. Духът му беше нахранен, а тялото му работеше на гладно.
До тротоара в ярката, студена зимна светлина профучаваха коли, безгрижни хора се занимаваха с незначителните си дела. Той отиде пеша до „Бродуей“, пресече го, минавайки под издигнатите във въздуха релси, докато над главата му, тракайки и скърцайки, премина едно влакче по пътя си на север. Насочи се към „Макдоналдс“ на ъгъла на 125–а и „Бродуей“.