Операция „Фауст“ [bg]

— Ира, ей богу, не съм си и представял такова нещо.

— И да си го беше представял, нищо нямаше да се промени.

— Ирина…

— Само не ме утешавай, моля те, че ще взема да те намразя или… ще се разплача, а това вече е съвсем ужасно… Е, аз си тръгвам.

— Не си отивай, Ира. Искаш ли да ти разкажа за Афганистан?

И аз й разказвам всичко от самото начало — за Ким, за изгореното писмо, за спецчастите и еликсира ФАУСт, за болницата в Кабул. Но нямам усещането, че нарушавам „Правилника за следователя“, където е казано, че следователят трябва да бъде бдителен, да пази служебната тайна, да не допуска изтичане на данни от предварителното следствие и други сведения, неподлежащи на разгласяване. Ирка слуша, подпряла с юмрук брадичката си. В стаята става хладно и аз затварям прозореца. На небето не се виждат звезди, кратката юнска нощ свършва.

— Ирка, я лягай да поспиш. А аз ще сложа възглавниците от дивана на пода и също ще дремна няколко часа. Сутринта ще те закарам до вас.

Ирина протестира слабо, но аз измъквам зад гърба й възглавниците и си устройвам легло.

След пет минути тя заспива, свита на кълбо върху широкия диван.

Стори ми се, че току-що съм заспал, когато се звънна на вратата. Само че вече минаваше осем и половина.

— Кой е?

— Аз съм, Бунин!

Отворих и Бунин връхлетя в бърлогата ми. Ирка объркано се оглеждаше, хванала с ръце главата си. Беше разчорлена и на лявата й буза червенееше смешен триъгълник — белег от неудобното спане. Бунин я зяпна.

— Добър вкус имаш!

Ние с Ирка се разхилихме, а аз го попитах:

— На какво дължа визитата ти, Ваня?

— На какво ли! Телефонът ти не работи! Меркулов изобщо не можа да ти се обади.

Вдигнах слушалката и чух продължителен сигнал.

— Телефонът ми си работи. Откъде ти хрумна…

— Сега нямаме време да изясняваме кое ти работи и кое не.

При тези думи Бунин хвърли игрив поглед към Ирина.

— Меркулов ни моли спешно да отидем в прокуратурата.

— Мен и теб? А останалите?

— Той нищо не каза и аз не го питах. Спомена, че всичко се е променило, затова му трябваме в девет часа.

— Сега ще му се обадя.

— Къде? Той вече е тръгнал! Хайде, стягай се, аз ще изляза да се поразтъпча. — И Бунин тръгна към вратата, като изпрати на Ирка въздушна целувка.

— Чакай, Ваня. Вземи ключовете от колата, тоя малкият е от блокиращия катинар. Загрей двигателя. Аз ей сега слизам.

— Какъв смешен чичко — смее се Ирка, когато вратата се затваря след Бунин.

Гледам я и подсъзнателно ми се върти една мисъл: „Не искам това да й мине.“ Но не успявам да помисля нищо повече, защото от улицата в стаята връхлетява невероятно силен гръм. Ние с Ирина притичваме до прозореца. Там, където стоеше моят Москвич, беснее огромен жълто-син пламък.