Да вярваш в чудеса [bg]

Най-сетне, следвайки указанията, които й бе дала Луиза, Лу се озова пред поляна с малка къщичка. Тя огледа имота. Изглеждаше тъй, сякаш след две-три години и той ще рухне под напора на околния пущинак. Дървесните корони се разстилаха над покрива, по който имаше колкото керемиди, толкова и дупки. Стъклата на много прозорци липсваха; през една дупка на верандата растеше млада фиданка, а по разнебитения парапет се виеше смрадлика. Предната врата висеше само на една панта; всъщност тя бе завързана за стената, тъй че да стои постоянно отворена. Над нея бе закована конска подкова — за късмет, предположи Лу — и наистина цялата сграда отчаяно се нуждаеше от нещо подобно. Плевели задушаваха близките ниви. Ала въпреки всичко дворът беше грижливо изметен, никъде не се виждаше боклук и край къщата имаше леха с божури, а до малкия кладенец зад тях — люляково дръвче и някакъв непознат храст, отрупан с белоснежни цветчета. По прикрепена към стената рамка цъфтяха увивни рози. Лу бе чувала, че изоставените рози се чувстват отлично. Ако в това имаше истина, то значи сега стоеше пред най-занемарения розов храст на света, тъй като вейките му се превиваха под товар от тъмночервени цветове. Джеб се появи иззад ъгъла и излая срещу кобилата. Даймънд излезе, замръзна на прага и почна да се озърта, сякаш търсеше къде да се скрие, но не откриваше нищо подходящо.

— Какво търсиш тук? — попита накрая той.

Лу скочи от кобилата и коленичи да си поиграе с Джеб.

— Просто наминах. Къде са вашите?

— Татко работи. Мама слезе до Маккензи.

— Поздрави ги от мен.

Даймънд пъхна ръце в джобовете си и запристъпва от крак на крак.

— Виж какво, имам да свърша нещо.

— Какво? — попита Лу и се изправи.

— Трябва да ходя за риба.

— Чудесно, и аз ще дойда.

Той килна глава настрани и я огледа.

— Знаеш ли как се лови риба?

— В Бруклин има сума ти места за риболов.

Двамата отидоха до примитивното кейче, направено от няколко грубо издялани дъбови дъски, които дори не бяха сковани, а само заклещени между камънаците по брега на широкия поток. Докато Даймънд нанизваше на кукичката тлъст розов червей, Лу го гледаше с отвращение. Може и да я смятаха за мъжкарана, но не понасяше червеи. Даймънд й подаде втората въдица.

— Хайде, метни я тук.

Лу пое пръта и се поколеба.

— Да ти помогна ли?

— Ще се справя.

— Виж какво, тая рекичка тука има южна ширина, а пък вие там, в Ню Йорк, сигурно сте свикнали само на северна ширина.