Ритуалът [bg]

Виктор не каза нищо, но усети известно неудобство, явно германецът го познаваше по-добре, отколкото предполагаше. Освен това бе прав — Ото изпълняваше функции, които в свободна трактовка биха могли да се определят като библиотекар или шеф на архив. Само че това бе архив, трупан с векове, съдържащ документи и артефакти, които нито един музей не подозираше, че притежават. Не знаеше колко обемист трябва да е този архив, но предполагаше, че е пръснат на различни места из света. Например като това, в което се намираше в момента. Места със силно ограничен достъп, където не влизаха случайни хора. Всъщност съществуването на подобни места бе известно само на хората от върховите нива в организацията. Общо четирима.

Ото продължи, все така усмихнат.

— Професор Фехер е унгарски учен, работил в първата половина на миналия век. Профилирал е усилията си в търсенето на връзки между старомаджарите и прабългарите. Работил е в България няколко години, като е поддържал отлични връзки с българските учени по онова време.

— Какво общо има той с онова, което ми е необходимо?

— Нищо, разбира се.

Виктор усещаше, че Ото си играе с него, но не можеше да направи нищо. Съвсем явно бе, че старецът е открил нещо, така че реши просто го остави да се наслади на дребното си надмощие в момента, колкото и да се дразнеше.

— Неговите открития, ако въобще мога да ги нарека така, не са от значение. Това, което те интересува, е архивът му.

— Продължавай.

Възрастният германец се протегна към чашата си и я взе в ръка.

— Цяло щастие е, че сме успели да запазим архива непокътнат и в пълен комплект.

— Ото, моля те! — избухна Виктор. — Разбирам, че и това е важно, но не може ли да се концентрираме върху нещата, които ме интересуват.

— Виктор… — тъжно поклати глава старецът — младостта ти пречи да разбереш, че няма маловажни неща. На твоите години нетърпението би трябвало да се е трансформирало в мъдрост.

Очите на беловласия мъж го гледаха с мек укор.

Виктор се облегна обратно на дивана със стиснати зъби.

— Извини ме, Ото, може би съм напрегнат от пътуването. Моля, продължи, разкажи ми за архива на професор Фехер.

Старецът отпи и постави чашата си обратно на масата.

— Разбирам те напълно, няма как да не си уморен. Да продължим утре може би? След като си починеш?

— Не е необходимо, моля те, приеми още веднъж извиненията ми, държах се непочтително.

Нещо в стареца го караше да се чувства, сякаш се намира пред учителя си от началното училище. Въпреки че бе на петдесет и четири години, Ото все още го наричаше „млад“ и му заявяваше в лицето, че е невъздържан. По някаква причина се почувства засрамен и усети как се изчервява.

Възрастният германец го наблюдаваше с мълчалив интерес.

— Кажи ми за архива — каза Виктор, като се намести удобно.

— Архивът е тук, пред теб — кимна към масичката Ото и скръсти ръце на гърдите си. — Както вече споменах, цяло щастие е, че сме успели да го запазим, тъй като е трябвало да бъде изгорен.