Медея и нейните деца [bg]

Круши, праскови и домати тежаха по клони и стъбла. На опашки за хляб се чакаше на смени, захар изобщо нямаше. Стопанките варяха и консервираха домати, изсушаваха на покривите плодове, а опитните като Медея правеха татарски пестил без захар. Украинските свине наддаваха от окапалите сладки плодове и меденият аромат на гниещите плодове тежеше над Посьолок.

Медея тогава управляваше болничката, чак през петдесет и пета изпратиха лекар, дотогава беше само тя фелдшер в селището. В ранни зори тя влизаше в стаята на мъжа си с леген топла вода, сваляше грубо изработената неудобна торбичка от корема му, миеше го и чистеше раната с отвара от лайка и градински чай.

Той се мръщеше не от болка, а от неудобство и мърмореше:

— Къде е справедливостта? За мен — торба злато, за теб — торба лайна…

Тя го хранеше с воднисти каши, поеше го с билкова отвара от половинлитрово канче и сложила съдина под него, чакаше кашата да измине краткия си път и да се излее от отворената рана. Знаеше какво прави: билките го прочистваха от болестните отрови, а храната фактически не се усвояваше. Смъртта, за която се подготвяха и двамата, щеше да е от изтощение, а не от отравяне.

Гнусливият Самуил отначало се извръщаше, страдаше от оголването на тази неприятна физиология, после усети, че Медея не полага никакви усилия да крие някакво отвращение и че възпаленият ръб на раната или забавянето на самото изтичане я вълнуват наистина много повече от неприятната миризма на раната.

Болките бяха силни, но не редовни. Понякога минаваха по няколко дни спокойно, после се образуваше някаква пречка, Медея промиваше стомата с преварено олио и всичко отново се оправяше. Това все пак беше живот и Медея беше готова до безкрайност да носи бремето…

Сутрин около три часа прекарваше край мъжа си, в осем и половина отиваше на работа и бързаше да се върне по обяд. Понякога, когато се случеха със старшата сестра Тамара Степановна, тя я освобождаваше за следобеда и Медея повече не се връщаше на работа.

Тогава извеждаше Самуил в двора, слагаше го да седне, сядаше до него на ниско столче, белеше с ножче с почти изядено острие круши или махаше ципите на попарени домати.

В края на живота си Самуил стана мълчалив и те седяха безмълвни, наслаждаваха се на взаимното си присъствие, на спокойствието и обичта, в която сега нямаше никакви пукнатинки. Медея, която никога не забравяше за рядката му вродена незлобливост, за събитието, което за него беше непростим позор, а за нея — искрена проява на кротката му душа, се радваше сега на скромното мъжество, с което той понасяше болката, безстрашно посрещаше смъртта и буквално лееше благодарност към целия Божи свят и особено към Медея.

Той обикновено сядаше така, че да вижда плосковърхата планина, заоблените хълмове в розовосивкава мъгла.

— Тукашните възвишения приличат на Галилейските — повтаряше той думите на Александър Ашотович, когото никога не беше виждал, както и Галилейските планини.