Тя, която трябваше да умре [bg]

Глава 20

27 АВГУСТ

Ян Бублански носеше бутилка дванайсетгодишен „Грантс“, която прашасваше у тях от години. Това, разбира се, беше против принципите му, но свидетелят го бе помолил за уиски и Бублански реши, че не е нужно да бъде толкова стриктен. Още от вчера се беше съсредоточил изцяло върху разследването на смъртта на Нима Рита и затова не бе пестил сили в издирването на последния свидетел, за когото знаеха, че е видял шерпа. Накрая го откри в Ханинге, в малък апартамент в жълта кооперация на улица „Клокарледен“.

Апартаментът не беше най-ужасният, който Бублански беше виждал, но не беше и най-хубавият. Миришеше зле и навсякъде имаше бутилки, пепелници и остатъци от храна. Самият свидетел обаче излъчваше елегантност по бохемски. Носеше бяла риза и парижка барета.

– Хер Йервинен – каза Бублански.

– Комисар.

– Това добре ли е?

Той показа бутилката и получи тънка усмивка в отговор. Настаниха се на два сини трикраки стола в кухнята.

– В нощта на петнайсети август си видял човека, за когото вече знаем, че се казва Нима Рита, нали така? – каза той.

– Да... точно така... абсолютен перко. Чувствах се зле и чаках един човек, който обикновено седи на площад „Нора Банториет“ и продава пиене. Тъкмо тогава обаче се появи онзи бездомник, пиян-залян, и аз, разбира се, трябваше да си затрая. Отдалече си личеше, че е луд. Но съм разговорлив по природа, затова го запитах учтиво и ненатрапчиво как е, а той започна да кряска.

– На какъв език?

– Английски и шведски.

– Значи е знаел шведски?

– Дали е знаел... Във всеки случай каза няколко думи. Не знам доколко владееше езика. К рещеше, че бил сред облаците, борил се с боговете и говорил с мъртвите.

– Възможно ли е да е говорил за връх Еверест?

– Сигурно е възможно. Не внимавах. Бях доста изнемощял и нямах сили да слушам безсмислици.

– Значи не си спомняш конкретните му думи?

– Бил спасил живота на много хора. „I saved many lives“, така каза и вдигна ръцете си, с отрязаните пръсти.

– Спомена ли министъра на отбраната Форшел?

Хейки Йервинен го погледна изненадано, наля си уиски и надигна чашата с трепереща ръка.

– Интересно, че го казваш.

– Защо да е интересно?

– Защото ми се струва, че наистина каза нещо за Форшел. Но всъщност не е толкова изненадващо, всички говорят за него.

– Какво по-точно каза?

– Че го познавал, мисля. Познавал всички важни хора, но това е малко трудно за вярване. Наду ми главата. Накрая не издържах и изтърсих голяма глупост.

– Какво си казал?

– Ами... не беше расистко или нещо такова. Но може би все пак не беше особено умно. Казах: „Приличаш на китаец, чинг-чонг“. Той се разлюти и ме фрасна, а аз така се ошашках, че нямах никакъв шанс. Направо си ме преби, честно казано. Представяш ли си?

– Разбирам, че е било страшно.