![Синдромът Портной [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/3/6/2/5/4/sindromt-portnoj-bg-download.jpg)
Синдромът Портной [bg]
- Автор: Рот Филип
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-292-9
- Переводчик: Мария Емилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Синдромът Портной [bg]». Краткое содержание книги:
А аз непрекъснато припявам:
— Ама слушайте, щом не иска, хайде да си ходим…
Мандел:
— Коя, по дяволите, е тя, че не иска даже да ни поклати пакетите? Най-проста чекия. Да не искаме кой знае какво? Няма да си тръгна, докато не го лапне или не го хване в шепа — едното или другото! По неин избор, курва с курва!
Така Смолка се връща вътре за втори разговор и след половин час отново се появява с новината, че момичето си е променило мнението: тя ще лъсне бастуна на един от нас, но само, ако е с панталони и това е всичко. Хвърляме чоп и аз спечелвам правото да гепя сифилиса! Мандел твърди, че монетата се е ударила в тавана и е готов са ме убие — той продължава да крещи, че не е честно, докато влизам в стаята, за да получа печалбата.
Тя седи по комбинезон на дивана, на другия край на покрития с линолеум под, с нейните сто и седемдесет фута и наболи мустачки. Антони Перута, така се казвам, в случай че ме попита, но тя не го прави.
— Слушай — казва Бъбълс, — дай да се разберем, що го направя само на тебе и това е всичко.
— Това си е чисто твоя работа — отвръщам любезно.
— Хайде, изваждай го от гащите, но не ги сваляй! Чуваш, нали, защото му казах, че няма да правя нищо с никакви топки.
— Добре, добре, както кажеш.
— И освен това не се опитвай да ме докосваш.
— Слушай, ако искаш, да си вървя.
— Само го изкарай.
— Разбира се, щом така, искаш… Ето… ето казвам, но малко съм подранил. „Просто-трябва да-го извадя…“ Но къде е това нещо? В клас по някой път съзнателно си налагам да мисля за СМЪРТТА, БОЛНИЦИ и ВСЯКАКВИ УЖАСНИ АВТОМОБИЛНИ КАТАСТРОФИ с надеждата, че такива мрачни мисли ще го накарат да омекне, преди да е бил звънецът и се налага да ставам. Изглежда, не мога да изляза на дъската или да сляза от автобуса, без той да се надигне и да каже на всички наоколо „Здрасти! Вижте ме!“ — а сега го няма никакъв.
— Ето го! — изкрещявам най-сетне.
— Това ли е?
— Ами — сменям боята, — става по-голям, когато се втвърди…
— Добре де, ама аз нямам на разположение цяла нощ, нали разбираш.
Мило.
— О, не мисли, че ще ми отнемеш цяла нощ…
— Лягай долу!
Не напълно удовлетворена от отговора ми, тя сяда на един стол, а аз се опъвам на дивана до нея и внезапно тя го докопва, а на мен ми се струва, че нещастният ми хуй е попаднал в клещите на някаква машина. Изпитанието започва яростно, да не кажа нещо по-силно. Но все едно блъскаш медуза.
— К’во става? — пита най-сетне тя. — Не можеш ли да свършиш?
— Обикновено мога.
— Тогава какво се дърпаш?
— Не се дърпам. Опитвам се, Бъбълс…
— Щото ша броя до педесе и ако не ти стане, не съм виновна аз.
Петдесет? Ще бъда голям късметлия, ако все още се крепи за тялото ми до петдесет. По-полека, иска ми се да изкрещя. По-полека с кожата ми, моля! — „единайсет, дванайсет, тринайсет“ — и си мисля: Слава Богу, че скоро ще свърши, само още четиридесет секунди, но едновременно с удовлетворението идва и разочарованието и то е много остро: ама това ли е, за което мечтаех ден и нощ, откакто съм на тринайсет! Най-накрая не изтърбушена ябълка, нито празна бутилка от мляко, намазана с вазелин, а момиче по комбинезон, с две цици и путка, и мустаци, но кой съм аз, че да придирям? Нима това съм си представял…
И тогава ми хрумва какво да направя. Ще забравя, че първото ми обезчестяване е работа на Бъбълс, ще се престоря, че си е мое! И така, вперил очи в тъмния таван, вместо да си представям, че ме работят, както когато ръкоделствам, аз си мисля, че ръкоделствам.
Ефектът е моментален. За съжаление обаче стигам до там, където искам, точно когато работното време на Бъбълс изтича.
— Окей, това е! — казва тя и спира. — Петдесет!
— Не! Още! — проплаквам.
— Слушай, два часа съм гладила, както знаеш, преди да се появите вие, момчета.
— САМО ОЩЕ ВЕДНЪЖ! ВЕДНЪЖ! МОЛЯ ТЕ! ДВА ПЪТИ! МОЛЯ ТЕ!
— НЕ!
При което, неспособен (както винаги!) да издържа на фрустрацията — лишението и разочарованието, пресягам се, сграбчвам го и ПУФ!
Само че право в окото ми. С един-единствен камшичен удар от ръката на майстора от мен изпръсква пяна. Питам ви, кой би могъл да ми лъсне бастуна по-добре от мен самия? Само че така, както съм полегнал, струята излита от слабините ми по хоризонталата, преминава над целия ми торс и се приземява — гъста, влажна и изгаряща — право в собственото ми око.