Смъртта на Плъха
- Автор: Голев Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Плъха». Краткое содержание книги:
„СМЪРТТА НА ПЛЪХА“ е първият случай в новата му кариера. Трупът в пламъци, влюбената психопатка, невярната съпруга и младият шмекер ще го изправят пред различни изпитания. И всичко това — на фона на глада, мрака и политическата истерия през есента на 1990 в София, България, Източна Европа.
— Божичко! — чух гласа на Варка. — Уби ли го?
— Не съм — казах, навеждайки се над него. — Но май заспа.
От джоба му се подаваше нещо, което ми беше познато. Бръкнах и извадих двете дискети плюс бижутата-реликви, увити грижливо в хартия и мушнати в пликче. Часовниците ги нямаше. Прегледах дискетите — не личеше да са повредени. Прибрах ги в стаята и се върнах да дочакам събуждането на Аполон Софийски.
Когато той отвори очи и се размърда му помогнах да седне в креслото. Погледът му бе още замътен като след нокаут, какъвто ударът ми явно беше. Допих кафето си, додето се избистри, и когато забелязах, че вече е готов за разговор, го попитах:
— За какво се връщахте с Манол Станилов от Китен на осемнайсети август?
Бойко преглътна два пъти на сухо, видя, че няма накъде да го усуква и ми каза.
Трябваше да проверя достоверността на алибито му, както и това на Манол, затова отидохме с Жоро до Карлово. Пред бензиностанцията беше сложена подвижна бариера, в която бяха опрели носове няколко задрямали москвича. Чакаха бензин, а бензин в страната нямаше. По-точно имаше, но не за всеки.
В стъклената стаичка шишкав младеж със син гащеризон четеше „Карловска трибуна“, опрял гръб в шкафа с документацията. Не знам какво пишеше във вестника, но младежът беше толкова погълнат, че цяла минута стояхме с Жоро на прага, чакайки го да вдигне поглед. Най-сетне ни забеляза, предимно мен, и в мозъка му — видях това — пробяга мисълта: „Тю, мама му стара, имало и по-дебели.“
— Няма бензин — каза той. — Никакъв.
— Здраве да има, — рекох. — Сам ли си на работа?
— Сам съм. За какво са ми други, и те да дремят ли!
— А колежката ти?
— Пепа? Отиде си в Кърнаре. Синът й заминава войник и ще стягат изпращането.
Кърнаре — Кърнаре. Открихме селото, после къщата и накрая самата Пепа, с престилка на кръста, да бели картофи в огромен леген. Когато се ръкувах с нея, лъхна ме миризмата на бензин. Не можах да определя само октановото му число.
Показах й картата си — тя я одобри с кимване.
— Хайде сега да видим силна ли ви е паметта. Август месец, вечер, събота срещу неделя. Една жълта жигула спира точно когато застъпвате на смяна. Двама софиянци, единият строен, другият жилав и дългокос, ви закачат, додето приемате бензиностанцията. Заплашвате ги, че няма да им напълните резервоара, но накрая кандисвате, защото те ви подаряват една роза. Знаете ли откъде е розата?
— От храстите, отде. После чак разбрах, ама тогава имаше много коли, щото отиваха на морето или се връщаха. Помня ги, разбира се, не се случва често някой да ти даде роза. Пък макар и от тия, дето ги поливам.
— Кога се сменяте?
— От дванайсет до дванайсет и половина.
Всичко пасваше. Двамата хашлаци наистина бяха минали оттук, заредили и продължили към морето. Естествено, бях проверил още в бензиностанцията в тетрадката за дежурствата дали не ставаше дума за друга дата. Не ставаше дума за друга дата. Нито пък беше възможно час по-късно двамата да се намираха в Драгалевци с факли в ръцете и шапки невидимки на главите. Манол Станилов и Бойко отпадаха първи от играта, макар да нямах нищо против, ако останеха последни.
— Това беше всичко. Къде е юнакът?
— Кой юнак? — попита жената.
— Който ще ходи да защитава отечеството от враговете.
— А-а… Не се спира. Дорде обиколи приятелките…
Жоро се ухили разбиращо, но забрави да си събере устата и аз го сръгах в ребрата. Пожелахме на майката и на бъдещия войник всичко най-хубаво, качихме се в колата и се прибрахме в София.
След като бях се захванал с алибитата, редно беше да продължа. Макар да не вярвах, че Нора Казакова щеше лично да вземе участие в палежа, отидох отново в „Обеля“, позвъних на вратата на съседката й и за свой късмет ударих с един куршум два заека.
— Сигурна съм — изрече плешивата пенсионерка с няколко наболи черни косъма на брадичката. — Запомних го, защото още щом разбрахме за пожара, с мъжа ми си рекохме: „Виж я тая чума, съпругът й горял, а тя през това време мърсува тук с онзи!“
— Кога дойде Карастоянов?
— Не знам кога е дошъл, но след студио хикс на няколко пъти му чух гласа през стената. Беше горещо, прозорците отворени, и техния, също, тъй че и оттам се чуваше. А после взе да скърца дивана им. Те и двамата са като малаци, можете да си представите какъв шум се вдига.
— И до колко часа това?
— Не знам, накрая заспах. То е и неудобно да слухтиш така. Ама като се чува!
Съседката на Нора ме изгледа с красноречиво възмущение, прекалено голямо, за да е искрено. Какво пък, мераците не окапват заедно с косата! Благодарих й за информацията и се понесохме с Жоро към „Хан Крум“. На бърза ръка бях елиминирал четирима важни заподозрени, но оставаше може би най-главният — самата Ефросина Пиперкова. Разговорът, който тя ми дължеше, навярно щеше да изясни всичко или почти всичко, но преди него трябваше да установя със сигурност липсата на връзка между детето-фантом, което тя беше родила, и Манол Станилов. А за целта все пак се налагаше да попритисна Нора Казакова.