Смъртта на Плъха
- Автор: Голев Иван
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта на Плъха». Краткое содержание книги:
„СМЪРТТА НА ПЛЪХА“ е първият случай в новата му кариера. Трупът в пламъци, влюбената психопатка, невярната съпруга и младият шмекер ще го изправят пред различни изпитания. И всичко това — на фона на глада, мрака и политическата истерия през есента на 1990 в София, България, Източна Европа.
Отпивайки три глътки една след друга, пак си зададох въпроса за яйцето и кокошката. Кое бе се родило първо — решението ми да се върна в родината си и да отмъстя на Влаев или решението ми да се махна от Париж и жена си и да стана детектив? Нямах отговор засега и надали някога щях да имам. И това беше най-тъпото в безпътицата, в която бях изпаднал.
За моя изненада поръчах си още един коняк. Знаех какъв главобол ще последва, но изпитвах мазохистична радост от това предстоящо събитие. Бях се оказал по-голям глупак, отколкото винаги бях се опасявал, че съм. И сега, под влиянието на кехлибарената течност в този утринен час, започнах да размишлявам върху смисъла на всичко това.
Изведнъж проумях, че досега ме бе движила злобата. Не гордото, почти божествено желание за въздаване на справедливост, а низкото, презряно и разрушително чувство, наречено злоба. Кога го бях изпитал за пръв път? Дали през онези далечни години, когато със сака в ръка треперех на софийското летище да не ме спипат в последния момент и да ме свалят от стълбичката? Или по-късно, в безкрайните парижки нощи, когато стоях на прага на сладкия живот в „Распутин“ да изхвърлям прекалено опилите се от него, но да пазя вкусващите го умерено? Или още по-късно, когато обстоятелствата не ми позволиха да присъствам на две погребения, макар мястото ми да беше досами ковчезите?
Да, злобата. Бях я отглеждал като тропическо цвете — методично, упорито, ден и нощ, лете и зиме. Е, добре, дотук всичко бе вървяло по предна-чертания график. Нещо повече, дори и тази публикация, с която още сега, ако се наложеше, бих си избърсал задника, беше в тази посока, в посоката на злобата. Защо тогава така страдах? Какво ми бяха отнели толкова?
Следващата глътка като че ли роди това прозрение — не страдах, защто ми бяха отнели удоволствието да вкарам сам Влаев зад решетките, а защото всичко това вече ме отвращаваше. Точно така, гадеше ми се от него. Странно, че едва сега го разбирах. Откакто се бях върнал в София, живеейки с мисълта за отмъщението, аз всъщност несъзнателно го бях отлагал неопределено напред във времето. Бях наистина като бог — държах в ръцете си една човешка съдба и това като че ли ми доставяше по-голяма наслада, отколкото Веднага да стана екзекутор. Може би щях дори да му простя? Не е ли това величието — да държиш човешкия живот между пръстите си и да помилваш, вместо да умъртвиш?
Сетих се за Бараков. Тогава ли се бях усъмнил в смисъла на отмъщението си? Затова ли така яростно исках да убедя и него, и себе си, че хората не са дядо господ и затова им е простено да отмъщават? Но всъщност не бях ли посял точно тогава семето на прошката, което бързо-бързо бе пуснало стрък и раждаше сега тия мои объркани мисли?
Боже, колко бях уморен. Едва сега го почувствувах — уморен, снизан от умора. Кой дявол ме беше довел тук да се занимавам с перкулясали бабички, вместо при всичките ми пари да бях се кротнал я на Канарските острови, я на някой от гръцките? Опнат в шезлонга на наблюдавам седемдесетгодишни американски девойки с розови шорти бодро да подскачам по златистия пясък. Или истинските — осемнайсетгодишни, с монокини и бронзов загар как търсят някоя дебела ленива риба като мен; за да й усладят живота.
Май мазохистът дреме във всички от нас и кротко чака сгоден случай, за да се развихри. А когато се усетим, вече сме толкова разнебитени, че изтърпяваме да си досвърши работата, само и само да ни остави после на мира.
Извадих тлъстия си портфейл и с наслада отброих парите за двата коняка, заедно със стотинките. Не оставих нито една в повече. Лицето на келнера с фолклорното елече се удължи и потъмня, но успя да запази човешките си черти. Обещах си един ден да изпратя наказателния взвод първо при него и излязох на улицата.
— Шефе, ти пил ли си? — попита ме плахо Варка, когато ми отвори.
— Толкова ли личи?
— Ами… не.
Тя суетливо ми направи път да мина, а в същото време като че ли ми пречеше. Посегнах да отворя и тя ме хвана за ръкава.
— Бойко е тук — прошепна.
— Виж ти! Много е бърз.
Влязох в хола. Младежът бе седнал, по-точно бе се излегнал в канапето и кръстосаният му крак опираше с маратонката си стъклото на масичката. Беше с дънки, разкопчано яке, четвъртита челюст и кораво чело, проследен от долу нагоре. Моето поколение, изглежда, е доста старомодно. Че е изнервено, вярвам, е ясно. Гледката на излегналия се в собствения ми дом мъжкар, който дори не се потруди да постави и другия си крак на мокета, след двата коняка ми направи неотразимо впечатление. Постарах се да остана невъзмутим, извадих цигарите си и запалих една. Но не седнах, а се облегнах нехайно на стената между огнената картина на японката и другата, на лудия швед.