Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
— Довиждане.
— Довиждане.
Никой не затваряше и Тайсън каза:
— Чао.
— Чао.
Остави слушалката и забеляза, че ръката му трепери.
— По дяволите! — удари с юмрук по бюрото и всичко отгоре подскочи. — По дяволите!
Той се изправи и ритна кошчето за боклук в другия край на стаята.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА
Бен Тайсън стоеше пред кръглия грил за барбекю, в едната ръка държеше чаша скоч, в другата — голяма вилица. Погледна надолу към единствения хамбургер. В него имаше нещо патетично, реши той, набързо го набоде на вилицата и го метна в храстите. Допи скоча си. Тишината в задния двор бе нарушена от внезапен пронизителен изстрел, който накара птиците да замлъкнат. Някъде там, на тъмната улица се чуха поредица от глухи пукащи звукове и залая куче. Няколко двора по-надолу той чуваше силна музика и смях. Четвърти юли не беше любимият му празник, но да го прекара сам бе още по-досадно. Години наред, ако си е бил у дома на този ден, отиваха с Марси и Дейвид в някой от местните клубове. Доста усилия струваше на клуба да организира един традиционен Четвърти юли с всичките му там тенти на райета сред парка, с „хот-дог“, хамбургери, балони и захарен памук. Хората седяха на верандата и пиеха бира, организираха се игри за децата, духов оркестър свиреше маршове. Единственото нещо, което липсваше, бяха речите.
Мислеше да се включи в празненствата, но реши, че няма настроение да се среща с хора, нито пък му се искаше да поставя съседите си в неудобно положение. Единственият му избор бе да се напие, да се качи на колата, която бе взел под наем, и да потегли към Саг Харбър.
Тайсън отвори задната врата и влезе в къщата. Наля си още скоч. Взе няколко книги от етажерката и ги пусна в един кашон. Възнамеряваше на сутринта да отиде в Манхатън и да се нанесе в апартамента на Пол Стайн.
Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание и продължи да се рови из чекмеджетата на бюрото си и да търси джобния си калкулатор. Телефонът продължаваше да звъни. Само няколко души знаеха новия му номер, а не му се щеше да разговаря с никой от тях в момента. Намери калкулатора и го пъхна в куфарчето си. Телефонът все още звънеше. Изведнъж му хрумна, че може да е Дейвид, и вдигна слушалката.
Обади се непознат женски глас:
— Господин Бенджамин Тайсън?
— Кой се обажда?
— Майор Харпър.
Той усети, че стомахът му се свива.
— Аз съм от Главната военна прокуратура — продължи гласът. — Съгласно член 31 от Наказателния кодекс на военното правосъдие съм назначена да водя разследване във връзка с някои обвинения по повод извършени престъпления в болница „Милосърдие“ в република…
— Сериозно ли говорите?
— Да, лейтенанте, абсолютно. Тайсън седна в креслото си.
— Как намерихте телефонния ми номер?
— Получих го в документите с инструктажа.
— Този номер не е регистриран.
— Не виждам какво общо има това със случая. Извинявам се, че ви се обаждам в деня на празника…
— Откъде се обаждате?
— От Вашингтон, което също е без значение, лейтенанте.
— Не желая да ме наричате лейтенант.
— Не сте ли получили заповедта за назначението ви на активна военна служба?
Тайсън се наведе напред и задраска по един лист. Очакваше обаждането, а се оказа, че не е подготвен за него. Преди няколко дни все още бе в състояние да напусне страната по законен начин. Днес вече бе офицер от армията на Съединените щати и нямаше свободата, на която се радваха повечето американски граждани. Майор Харпър каза:
— Изпратили са ми разписка за препоръчано писмо, което вие…
— Да, по дяволите, получих въпросния плик. След кратко мълчание майор Харпър продължи:
— Бих се радвала, ако разговаряте с мен с необходимото уважение, което се изисква от моето звание.
Тайсън потри очи и се облегна назад в стола си.
— Да не би да искате да ви казвам „госпожо майор“?
— Точно това е правилното обръщение към една жена офицер с по-висок чин.
Тайсън въздъхна дълбоко. Главата започваше да го боли, а стомахът му отново се присви. Той отговори с по-мек тон:
— Дадено. Предполагам, че трябва да бъда колкото се може по-учтив, госпожо майор.
Тонът й веднага омекна:
— Съжалявам, ако съм реагирала малко остро.
— Няма проблеми. С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами, както ви казах, ще водя това неофициално разследване, за да докажа дали някои от обвиненията срещу вас, изнесени в книгата „Уей: смъртта на един град“, са основателни. Предполагам, че вече сте чели книгата.
— Заглавието й ми звучи познато.
— Щях да започна разследването си от друга посока, но после ми дойде наум, че навярно ще желаете да изложите първо вашата гледна точка.