Обречен на мълчание

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

На Тайсън му се стори, че мис Бийл е доста бледа. Забеляза също, че през последните седмици тя отслабна и напоследък бе малко нервна и неспокойна. Предполагаше, че си има някакви лични проблеми, но внезапно му хрумна странната идея, че мис Бийл се притеснява за него. Попита я:

— Какво има?

Тя му подаде голям кафяв плик. Първото нещо, което забеляза, бе, че цветът му е малко по-тъмен от пликовете, които се използват за бизнес кореспонденция. Второто нещо, което го впечатли, бе правителственият щемпел за безплатно изпращане по пощата. Накрая установи, че писмото е изпратено от Министерството на отбраната. Но той знаеше от кого е още когато мис Бийл прекрачи прага на стаята.

— Пристигна препоръчано. Аз се разписах при получаването… — каза тя.

Тайсън видя, че пликът е адресиран до лейтенант Бенджамин Дж. Тайсън. Остави го на бюрото си.

— Благодаря. Напечатахте ли договора за „Тейлър“?

— Почти съм готова… — Мис Бийл като че ли нямаше желание да си тръгва.

— Има ли още нещо? — попита я Тайсън.

— Не… — тя погледна към вратата и попита: — Ще ни напускате ли?

— Така изглежда — отвърна той.

Мис Бийл изплю камъчето:

— О, всички смятаме, че това е ужасно, господин Тайсън. Ужасно. Не е… не е честно. Всички сме разтревожени.

Той предположи, че тя очевидно има предвид групичката секретарки, с които обсъждаше всичко по време на обед в стола. Колегите му от заседателната зала не можеха да проявят такова съчувствие. Спомни си, че в пехотата след всяка битка следваха повишения и хората, които се стремяха към тях, не ги бе грижа дали са получили по-висок чин благодарение на някоя В1 — милиметрова минохвъргачка или на 122 — милиметров ракетен огън. Светът на корпорацията не бе по-различен.

— Ценя вашата загриженост. — Мис Бийл все още не помръдваше, сякаш се бе вкаменила. Забелязал това, Тайсън добави: — Вие може да останете да работите тук, докато желаете. Говорил съм за това с господин Кимура.

— Благодаря ви.

Най-сетне тя се обърна и излезе.

Тайсън бе както трогнат, така и озадачен от този изблик на загриженост. Не бе смятал, че се ползва с особена популярност сред редовите членове на компанията му, но очевидно те са решили, че светът се е отнесъл зле с него. Може би защото си мислят, че светът се е отнесъл по същия начин към тях самите. Всъщност от това, което четеше във вестниците, излизаше, че обществеността е на негова страна. Някъде прочете, че някакъв човек от щата Вирджиния открил фонд в защита на Тайсън, въпреки че досега никой не бе потърсил нито него, нито пък Слоун във връзка с това. Странно, мислеше си той, как реагират американците на разпространяваните от медиите истории за нещастието на другите. Искаше му се да вярва, че в страната цареше някакъв неподправен алтруизъм и всеобщо чувство на милосърдие, а може пък и наистина да е така, или пък може би той ще се научи да вярва в това.