Самотният играч
- Автор: Флинн Винс
- Серия: Мич Рап #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотният играч». Краткое содержание книги:
Но по горещата молба на д-р Айрини Кенеди, шеф на екипа, той склонява да изпълни една последна мисия.
Мястото е Хамбург, а мишената — виден немски индустриалец.
Ала някой се опитва да убие Мич…
Във Вашингтон влиятелни конгресмени кроят дързък план за преврат. Ужасната им грешка, обаче, е, че са избрали Мич Рап за пионка в пъклената си игра. Дори не предполагат, че се изправят срещу най-опасния професионален убиец, подготвен от ЦРУ, и той няма да се примири докато не открие кой му е заложил смъртоносния капан.
На Дюзър това му хареса.
— Добър план. Извинявай, че повиших тон. Просто съм малко превъзбуден в момента.
„Сигурно е от наркотика, който взе“, си каза Камерън, а на глас произнесе:
— Няма нищо. Погрижи се да не изгубите Хуарес. Тя е единствената ни следа към Жабока.
Минута по-късно Дюзър и Макбрайд се качиха в един „Форд Таурус“ и потеглиха. Може би трябваше да убие и тях. Не, каза си. Дюзър беше грубоват и див, но можеше да бъде контролиран.
Рап преспа през нощта върху канапето на Маркъс Дюмонд, здраво стиснал в ръка 9-милиметровия пистолет „Берета“. Реши, че трябва да посвети Маркъс в операцията. Трябваше му помощ. Оставаше един много важен въпрос. Айрини Кенеди ли е пратила Хофманови да го убият? Интуицията му подсказваше, че не е така. Познаваше Айрини от повече от десет години и тя беше жената, на която можеше да се довери най-много. Но в тази параноична професия можеш ли да бъдеш абсолютно сигурен за някого…
На Рап му се искаше да вярва, че Кенеди няма нищо общо с бъркотията. Трудно би го преглътнал, ако е замесена. Тя беше не само най-логичното обяснение за случилото се, но едва ли не и единственото. Тя беше връзката между Хофманови и него.
Двамата седяха на масата в кухнята на Дюмонд. Апартаментът беше с прилични размери и една спалня. В кухнята имаше малък кът за ядене, а трапезарията беше превърната в офис. Една висока два и половина метра масивна дъбова врата, поставена като плот върху две парчета талашит, служеше за бюро. Отгоре бяха сложени три компютърни монитора, мишки, клавиатури, скенери и няколко неща, които Рап не беше виждал преди. Стените бяха украсени със сложени в рамка плакати на няколко герои от комиксите за „X мен“. Рап беше само с четири години по-голям от Дюмонд, но сякаш бяха живели в различни епохи. Дюмонд живееше със съвремието, яхнал вълните на киберпространството.
Маркъс ядеше, докато Мич го инструктираше.
— Гледай да не задействаш никакви аларми, докато се ровиш.
Дюмонд го погледна, а по брадичката му потече мляко.
— Успокой се, Мич, с това си изкарвам хляба. — Работата на Дюмонд беше една осъществена мечта. Макар че първоначално го санкционира, сега американското правителство му плащаше, за да се занимава с хакерство.
— Да, но тук е по-различно. Този път ще трябва да проникнеш във файлове на Ленгли и Пентагона.
Дюмонд се усмихна с пълна уста. След като преглътна, отвърна:
— Няма нищо по-различно.
Рап го изгледа. Отдалеч си личеше, че Дюмонд е тарикат.
— Говоря ти сериозно, Маркъс.
— И аз. Обикновено влизам в мрежата на Пентагона поне веднъж на ден.
— А на Ленгли?
— Непрекъснато съм в нея.
— А местата, в които нямаш работа?
— Надниквам от време на време.
— Колко често?
— Всеки ден. — Дюмонд пъхна поредната лъжица в устата си.
— Айрини знае ли?
— Не… не винаги.
Рап поклати глава като притеснен баща.
— Маркъс, за твое добро ти казвам, по-добре внимавай. Отвориш ли личните файлове на някой, на който не трябва, просто изчезваш внезапно. — Рап щракна с пръсти.
— Как ще ме хванат, като дори не знаят, че съм бил там? А?
— Маркъс, известно ми е, че си добър, но никой не е съвършен. Ако продължиш да вършиш подобни работи, ще те хванат. — Дюмонд се усмихна и поклати глава в знак, че не е съгласен с казаното. Рап вдигна показалец: — Маркъс, не се шегувам! Играеш много опасна игра и рано или късно някой ще ти хване дирите. А когато това стане, ще трябва да се сбогуваш, но не е работата, а с живота ти. — Рап обърна пръста към себе си. — ЦРУ и Пентагонът имат десетки като мен. Хал хабер си нямат от компютри, но много добре знаят как да убиват неудобните.
— Добре де, добре — измърмори Дюмонд. Стана и изсипа в кофата за боклук купата с мляко и зърнени храни. Апетитът му бе изчезнал.
Няколко минути по-късно двамата излязоха от блока. Дюмонд мина отпред и се упъти към Ленгли, а Рап мина отзад и пое към складовото помещение в гористите покрайнини. Мич вървя осем пресечки до Уискънсин Авеню, откъдето взе метрото в северна посока. Беше облечен с дрехите от предишната вечер — бейзболната шапка, шортите и сините кецове. Това облекло щеше да му свърши работа, докато стигне до склада. Влакът в метрото беше сравнително празен, тъй като повечето хора пътуваха за работа към центъра, а той беше тръгнал в обратна посока. Беше поставил раницата си на празната седалка до него и подпрял ръката си върху нея. Влакът плавно се поклащаше, докато минаваше през тунел. Малко по-късно излезе на повърхността и ярката слънчева светлина блесна в прозорците.