Кървавото евангелие
- Автор: Роллинс Джеймс, Кантрелл Ребекка
- Серия: Орденът на Сангвинистите #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кървавото евангелие». Краткое содержание книги:
Безмилостна атака срещу обекта ги принуждава да побягнат и да се впуснат в надпревара за онова, което някога е било пазено в саркофага в гробницата — книга, за която се говори, че е написана от ръката на самия Христос, и която пази тайните на Неговата божественост. Но врагът, който ги преследва, е необичаен — сила на древно зло, водено от невъобразимо амбициозен и коварен лидер.
Ерин и двамата ѝ спътници преминават през рушащи се гробници и великолепни църкви, за да се изправят срещу неприятел, съществуващ от хиляди години, още по времето, когато мерзки зверове са ловували в тъмнината на света до момента, когато Христос е направил чудодейното си предложение за спасяване на прокълнатите за вечни времена.
Рун изчака двамата да се приберат в стаите си и последва Амвросий. Отецът го поведе по издигащ се нагоре коридор към друга врата, която трябваше да бъде отключена. Църквата имаше много ключалки, както и тайни, които да крие зад тях, но тази врата водеше просто към спирална каменна стълба, изсечена в скалата преди повече от хиляда години.
Много добре запознат с обстановката, Рун понечи да влезе сам, но Амвросий препречи пътя му с ръка.
— Чакай — предупреди го той. Тънката маска на учтивост, която бе показал пред новодошлите, падна, за да разкрие неприкрито отвращение. — Няма да те допусна до Негово високопреосвещенство с прокълнатата кръв на адски вълк по теб. Дори аз мога да надуша гнусната ѝ воня.
Рун го изгледа свирепо, без да крие гнева си.
— Бернар ме е виждал и в далеч по-лошо състояние.
Амвросий не можеше да издържи тази ярост повече от секунда. Ръката му се отпусна и той се сви, плътният ритъм на сърцето му се наруши, то прескочи от страх. Рун усети мимолетно трепване на вина — но само мимолетно. Познаваше Амвросий. Свещеникът се водеше от човешки желания, вкопчен в ранга си, изпълнен с гордост и ревниво пазещ ролята си на помощник на кардинал Бернар. Но Рун знаеше и колко лоялен е той. Амвросий бранеше положението на Бернар в църковната йерархия с всеотдайността на куче пазач — по свой гаден начин служеше на кардинала добре и не допускаше никакви оскърбления или пренебрежително отношение към началника си.
Ала Рун нямаше време за подобни любезности. Мина покрай Амвросий и бързо изкачи стъпалата, като остави свещеника далеч зад себе си. Вървеше сам по тъмните коридори, докато не стигна махагоновата врата на кабинета на кардинал Бернар.
— Рун? — обади се Бернар отвътре. Италианският му акцент смекчи твърдото Р с топлината на приятелство, продължаващо векове наред. — Влез, синко.
Рун влезе в помещението, осветено от една-единствена бяла свещ в пищно украсен златен свещник. Не му беше нужна много светлина, за да види покрития със скъпоценни камъни глобус до масивното бюро, старото дървено разпятие на стената и редиците подвързани в кожа томове, подредени в голямата библиотека. Вдиша познатите миризми на стар пергамент, кожа и восък. Тази стая не се беше променила през последния век.
Бернар стана да го посрещне. Беше облечен в кардиналските си одежди, алената роба сияеше на светлината на свещта. Поздрави Рун с топла прегръдка, без да трепне от вонята на кръвта на адския вълк. Също сангвинист, Бернар се бе сражавал неведнъж в миналото и не се гнусеше от противните последици от един двубой.
Въведе го в кабинета и дръпна един стол.
— Сядай, Рун.
Без да възразява, Рун се настани на предложеното място. Едва сега за първи път започна да усеща раните си.
Бернар се върна на своя стол и плъзна по бюрото златен потир с осветено вино.
— Понесъл си много страдания през тези няколко часа. Пий и ще говорим.
Рун посегна към столчето на чашата. Миризмата на виното го лъхна — горчива, с намек за дъб. Копнееше за питието, но се поколеба. Не искаше болката на покаянието да го разсейва по време на разговора. Ала раните му също пулсираха и му напомняха, че те също могат да го разсеят.
Примирен, взе чашата и я пресуши — след което сведе глава, за да не може Бернар да вижда изражението му, и зачака. Дали тази нощ щеше да го преследва друго видение за Елизабет и да му напомни за греха му? Но не беше писано да е това — защото бе извършил по-голям грях, който го бе прокълнал за вечни времена.
Рун бе коленичил на студената, влажна земя и се молеше на гроба на по-малката си сестра. Безлунната нощ го обгръщаше в мрак, no-черен от строгата му роба на семинарист. Дори звездите на небето се бяха скрили зад облаците.
Ще има ли някога отново светлина в сърцето му?
Загледа се в датите, изсечени върху камъка.
По-малко от месец след раждането смъртта беше отнела сестра му и новородения и син. Без тайнството на кръщението новороденото не можеше да бъде погребано с майка си. Тя лежеше тук, на осветена земя; но не и детето ѝ.
Рун щеше да посети мъничкия му необозначен гроб по-късно.
Всяка нощ след погребението напускаше покоя на манастира, след като всички заспиваха, и идваше да се моли за нея и за детето ѝ, както и да уталожи мъката на собственото си сърце.
Зад него се чуха тихи стъпки.
Все така на колене, той се обърна.
Обвита в сенки фигура пристъпи към него. Рун не можеше да я различи ясно в тъмното, но непознатият не беше свещеник.
— А, какво благочестие — прошепна непознат глас със странен акцент.
Сърцето на Рун се разтуптя; пръстите му потръпнаха да посегнат към кръста, но той си заповяда да остане в молитвена поза.