Обратими грешки

— Това вече е само минало, Ралф — обади се Рути.

— Да бе. И докато се опитвам да го забравя, остарях — съгласи се Ралф с усмивка.

— Как е партньорът ти? — попита Джилиан.

— Добре е. Е, стомахът му не е както преди, ама иначе нищо му няма. На него ти му даде само трийсет. Излиза от кафеза през две хиляди и трета.

— Револверът не е бил у него.

Победен от силата на този аргумент, Ралф отново хвана количката. Изглеждаше убеден, но беше повече от сигурно, че само след ден-два съмненията, че е станал жертва, отново ще го налегнат.

По целия път до караулката Рути не спря да говори за него. Разказа на Джилиан за проблемите на Ралф със семейството му. Изглежда, дефиницията на Рути за тайна бе нещо, което не е споделила с повече от една четвърт от жителите на земята. Но беше симпатяга. Помогна на Джилиан да извади чантичката си от шкафчето, където й бяха наредили да я остави, и като истинска добра домакиня я изпрати до най-външната врата от другата страна на караулката, където махна с ръка на дежурния — бяха се сменили — да я пусне да мине.

Джилиан дръпна тежкото крило на вратата и погледна от полумрака на затвора към яркия пролетен ден. Беше време за разходката в двора и тя чуваше гълчавата на мъжете, които говореха и се разправяха някъде съвсем наблизо. Затворът Алдерсън граничеше с железопътна линия. Повечето от влаковете бяха с по над сто вагона и превозваха лъскави каменни въглища, но от време на време минаваше и още по-лъскавият влак на „Амтрак“ по линията Вашингтон — Чикаго и вагоните бяха толкова близко, че се виждаха лицата на пътниците. Винаги, когато това се случеше, Джилиан не можеше да откъсне поглед от тях. С изгаряща завист изучаваше пътуващите, които, без да съзнават това, бяха свободни да ходят там, където пожелаят. „Нормалните“, така ги наричаше тя за себе си.

Обърна се към Рути.

— Забравих нещо. Не вписах в пропуска часа на излизане.

— Няма страшно, ние ще го оправим — успокои я Рути.

— Искам да го направя аз. — Не че наистина искаше. Просто й се искаше да влезе още веднъж, да махне с ръка и електронната ключалка на вратата отново да щракне послушно и да я пусне навън. Когато чу щракването, то отекна право в сърцето й. Да, наистина беше „нормална“.

Седна да си почине на някаква пейка под едно дърво, по средата между затвора и паркинга. Загледа се в хората, които влизаха и излизаха… все нормални. Като нея. След малко извади от чантичката си книгата, която четеше. Тукидид. Дъфи, който обожаваше класиката, бе настоял да я прочете и за своя изненада тя бе намерила голяма утеха в историята и в припомнянето на уроците на далечното минало и безразсъдствата на вече забравени хора. Според нея тази утеха идваше от осъзнаването, че един ден и тя щеше да е забравена, а греховете й ще бъдат измити от приливите на времето, което едва ли щеше да прояви снизходителност към повече от един-двама от нейните съвременници — може би някой учен или някой художник — и всички останали щяха да бъдат стрити заедно с нея в нещо по-незначително и от пясъка. Но днес тя можеше да ходи, където си поиска. Можеше да потегли към забравата. „Свърши се“, каза си тя. И щом можеше да го каже, значи наистина бе така.