Обратими грешки

В полумрака не можеше да види ясно лицето на Мюриъл, а само отблясъка в очите й и силуета на профила й. Тя се беше облегнала на лявата врата, но държеше главата си изправена — поза, която издаваше, че е разтревожена.

— Накъде биеш? — За нея бе невъзможно да престане да е Мюриъл. Тя просто изпитваше нужда да излиза от завоя в момента, когато другите влизат в него. Доколкото Лари знаеше, Мюриъл бе израсла в нормално семейство на средно заможни. Но беше пресметлива още от малка — сигурно бе пресмятала дори различни начини на излизане от утробата на майка си. Също като кравите, които винаги знаят най-късия път до мястото, където искат да отидат, Мюриъл разполагаше със собствена навигационна система, позволяваща й безпогрешно да освети пътя към най-добрия за нея вариант на развитие на нещата. Дори когато бе мила, а тя често бе именно такава, в поведението й се долавяше лека дистанцираност, както и известно забавяне на реакциите, сякаш винаги й бе необходима една допълнителна секунда, за да пресметне кое е най-доброто за нея.

Докато мислеше как да отговори, той погледна ноктите си и с изненада забеляза, че са мръсни. Беше прекарал вчерашния ден в една малка къща в Пойнт — текущия му проект и бе садил цветя — есента все още го позволяваше. Майка му не бе спирала да му натяква колко е важно ръцете му да са чисти и той се изуми, че едва сега забелязва ноктите си знак колко силно се е ангажирал с Катерицата вече… почти двайсет и четири часа, откакто се бе събудил.

— Как да ти го обясня? Може би като ти кажа, че и на мен най-после ми писна от собствените ми изпълнения — каза той. — Писна ми да търся живот, по-добър от живота. Може би трябва да ти кажа, че започнах да мисля с главата си. — Той й показа ноктите си. — Занимавам се с градинарство.