Криптата на флорентинеца

Като по-възрастен, за известно време си въобразявах, че ролята ми е да влагам мъдростта на опита във всичко, което вършим. Полагах усилия да се придържаме към познати места и дружелюбни компании, тъй като от предишните си връзки бях научил, че подир влюбването почти винаги идва досадата: двама души, които си мислят, че се обичат, могат насаме да открият колко малко знаят един за друг. Затова държах на обществените места — срещи в клубовете, танци в студентския център — и приемах срещи в стаите или из скришните кътчета на библиотеките само когато долавях как гласът на Кати лекичко изтънява в стил „я ела насам“.

Както винаги Кати разсея заблудата ми.

— Хайде — каза ми тя една вечер. — Ще вечеряме заедно.

— В кой клуб? — попитах аз.

— В ресторант. По твой избор.

Ходехме заедно има-няма от две седмици; все още не знаех за нея твърде много неща. Една дълга вечеря насаме ми се стори рискована.

— Искаш ли да поканим Карен или Триш? — попитах аз.

Двете й съквартирантки бяха безопасна компания. Особено Триш, която от приказки на масата не се сещаше да хапне и залък.

Кати стоеше с гръб към мен.

— Можем да поканим и Джил — каза тя. — Разбира се.

Комбинацията ми се видя странна, но колкото повече хора се съберяхме, толкова по-безопасно щеше да бъде.

— Ами Чарли? — попита тя. — Той винаги е гладен.

Най-сетне осъзнах, че ме взима на подбив.

Тя се обърна към мен.